Айзък Азимов - Краят на вечността

Той взе второто питие от робота и поблагодари на Нойс със студено кимване на глава.

Интересно все пак защо една Промяна на Реалността, която практически изобщо не се бе отразила върху живота на Века, бе донесла със себе си новата напитка? Всъщност той не бе Компютър и бе излишно да си задава подобен въпрос. Освен това дори и възможно най-подробните изчисления никога не можеха да бъдат абсолютно точни, както те не можеха и да елиминират всички възможни случайни въздействия. Защо иначе щяха да са нужни Наблюдатели?

Нойс и Харлан бяха сами в къщата.

Бяха минали вече две десетилетия, откак роботите в този Век бяха изместили живите слуги, и тяхната мода щеше да се запази още десетина години.

Разбира се, от гледна точка на Нойс и съвременниците й нямаше нищо „неприлично“ в това, че те бяха сами под един покрив: жената в тази епоха бе икономически независима и при това, ако пожелаеше, можеше да стане майка, без да познае трудностите на бременността и раждането.

И все пак Харлан се чувствуваше неудобно.

Девойката се бе изтегнала на софата срещу него и се подпираше на лакътя си. Щампованата покривка на канапето се огъваше под нея, сякаш жадуваше да обгърне тялото й. Прозрачните й обувки бяха захвърлени на земята и под тънката материя пръстите на краката й се свиваха и разпускаха като меките лапички на изящно коте.

Нойс разтърси глава и косата й, захваната зад ушите в причудлив висок кок, изведнъж се освободи от това, което я задържаше. Тя се разпиля по врата й и голите й рамене се сториха на Харлан още по-бели и по-прекрасни от контраста с черната й коса.

— На колко сте години? — почти пошепна тя.

За нищо на света не биваше да отговаря на този въпрос. Той бе личен и изобщо не я засягаше. Харлан бе длъжен да отвърне любезно, но твърдо: „Разрешете ми да продължа работата си.“ Вместо това той сам не разбра как отвърна:

— На трийсет и две години.

Имаше предвид биогодини, разбира се.

— Аз съм по-млада. Двайсет и седем годишна съм. Но сигурно скоро ще изглеждам по-възрастна от вас. Навярно вие ще си останете все същият, когато аз ще бъда вече бабичка. Какво ви накара да изберете именно тази възраст — трийсет и две години? А можете ли да я промените, ако пожелаете? Не бихте ли искали например да сте малко по-млад?

— Но моля ви, за какво говорите?

Харлан потърка чело, за да се съвземе от изненадата.

— Вие никога няма да умрете — меко каза тя. — Вие сте Вечен.

Това въпрос ли бе, или твърдение?

— Вие сте луда — каза той. — И ние като всички останали остаряваме и умираме.

— Разкажете ми — помоли тя с тих, гальовен глас.

Езикът на петдесетото хилядолетие, който той винаги бе смятал за груб и неприятен, звучеше музикално в нейните уста. Кой знае, може би пълният стомах и напоеният с аромат въздух бяха притъпили слуха му?

— За вас няма недостъпно Време. Вие можете да посетите всички епохи. Така мечтаех да работя във Вечността! Чаках безкрайно дълго да ми разрешат… Надявах се, че може да ме направят и мен Вечна, но после разбрах, че Вечните са само мъже. Някои от тях дори не искаха да говорят с мен, защото съм жена. Например вие.

— Всички сме толкова заети — смутено промърмори Харлан, като напразно се опитваше да се съпротивлява на състоянието на задоволство и покой, които все повече го завладяваха, — просто нямах свободна минута.

— Но защо сред Вечните няма жени?

Харлан не беше дотолкова сигурен в себе си, че да дръзне да отговори на този въпрос. Пък и какво ли можеше да каже? Че членовете на Вечността се подбираха с особено старание, тъй като те трябваше да отговарят на две условия. Първо, да имат необходимите способности; и второ — извеждането им от Времето да не се отрази зле върху Реалността.

Реалност! Това бе думата, която трябваше на всяка цена да избягва в разговорите си с Временните. Той усети, че съзнанието му се замъглява още повече, и за миг притвори очи, за да дойде на себе си.

Колко отлични кандидатури останаха неудовлетворени във Времето само защото извеждането на съответните личности оттам щеше да означава, че някои деца нямаше да се родят, някои жени и мъже нямаше да умрат и някои венчавки нямаше да се състоят — изобщо последствията щяха да бъдат толкова пагубни за Реалността, че Съветът на Времето не можеше да допусне това.

Беше ли редно да й обясни тези неща? Разбира се, не. Нима можеше да й каже, че жените почти никога не отговаряха на условията за приемане във Вечността, защото по някаква непонятна причина (възможно бе Компютрите да я разбираха, но не и той самият) при извеждането им от Времето вероятността за деформиране на Реалността бе от десет до сто пъти по-голяма, отколкото при мъжете.