Айзък Азимов - Краят на вечността

— Вечността знае какво прави. Не задавайте излишни въпроси — каза той с такава важност, сякаш сам бе Старши Компютър и лично той бе решил, че месец юни е най-подходящият месец в годината и микропромяната, предизвикана от прескачането на три месеца, не може да се развие в Промяна.

— Но в такъв случай аз съм изгубила три месеца от живота си — не се примиряваше Нойс.

Харлан въздъхна.

— Придвижването ви във Времето няма нищо общо с биологичната ви възраст.

— И така, загубила ли съм, или не съм?

— Какво да сте загубили?

— Три месеца от живота си.

— Кълна се във Времето, жена, казвам го просто и ясно. Не сте загубили нито миг от живота си. Това е невъзможно.

Последните думи той почти бе изкрещял и Нойс отстъпи уплашено, а след това внезапно се изкикоти:

— Какво смешно произношение имате. Особено когато се ядосате.

Тя си излезе. Харлан намръщено я проследи с поглед. Смешно произношение, защо пък смешно? Говореше езика на петдесетото хилядолетие не по-зле от всички в Сектора. Дори може би по-добре.

Глупаво момиче!

Изведнъж той забеляза, че пак стои пред Рефлектора и съзерцава отражението си, а то му отвръща по същия начин и челото му е прорязано от дълбоки вертикални бръчки между очите.

Харлан отпусна спокойно челото си, огледа се критично и помисли: „Не съм красавец. Очите ми са много малки, ушите ми стърчат, а брадичката ми е пък много голяма.“

Никога преди не се бе замислял по този въпрос, но сега съвсем внезапно му хрумна, че сигурно е приятно да бъдеш красив.

Късно през нощта Харлан допълваше разговорите, които бе записал със собствени коментарии, докато всичко все още бе свежо в паметта му. Както обикновено в подобни случаи, той работеше с молекулярен фонограф, производство на 55-ия Век. Формата му бе като на най-обикновен тънък цилиндър с дължина около четири инча и диаметър половин инч. Цветът му бе неангажиращо тъмнокафяв. Можеше лесно да се скрие в маншета, джоба или подплатата, в зависимост от стила на облеклото, или пък да се остави да виси от колана, копчето или маншета.

Но където и както да го криеш, щом е с теб, фонографът може да запише около двайсет милиона думи на всяко от трите си молекулярно-енергийни нива. С единия край на цилиндъра, свързан с транслитериращото устройство, което добре резонираше в слушалката и другия край, свързан посредством вълните на полето с микрофончето пред устата му, Харлан можеше да слуша и говори едновременно.

Като проучваше всеки звук, произнесен само преди няколко часа на вечеринката, Харлан диктуваше своите бележки и те се записваха на второто ниво, което бе свързано с първото — там бе регистриран ходът на вечеринката, — но се различаваше от него. На второто ниво Харлан описваше собствените си впечатления, даваше пояснения, коментираше. И накрая, когато щеше да се възползва от този фонограф, за да запише окончателния си отчет на третото ниво, той щеше да има на разположение не просто една фонограма на фактите, но и съответните обяснения към тях.

Неочаквано Нойс Ламбънт влезе в стаята. Харлан с раздразнение махна слушалките и микрофончето, постави ги в молекулярния фонограф, а него сложи в калъфа му и рязко го затвори.

— Защо присъствието ми ви дразни толкова много? — запита кокетно-наивно Нойс.

Ръцете и раменете й бяха голи, а меката, лека материя, която обгръщаше дългите й крака, леко блещукаше.

— Не се дразня. И въобще — вие сте ми безразлична.

В този момент той бе съвършено искрен.

— Още ли работите? Навярно вече сте много уморен.

— Не мога да работя, докато вие сте тук — сърдито каза той.

— Пак се ядосахте… Да бяхте ми казали поне една думичка през цялата вечер.

— Избягвам разговорите изобщо. Не съм изпратен тук, за да говоря.

С цялото си поведение той недвусмислено показваше, че очаква девойката да си тръгне. Но тя каза:

— Донесох ви още една напитка. Забелязах, че на вечеринката изпихте с удоволствие питието си, но една доза не е достатъчна… Особено щом смятате да работите.

Тя се отдръпна и Харлан видя малкия робот, който плавно се плъзгаше по силовото поле към него с чашата върху поднос.

Вечерта Харлан яде умерено, но си взе от всички блюда, които му бяха познати от предишните Наблюдения. По-рано той се въздържаше от тях и се ограничаваше само с дегустирането на съвсем малки парченца, и то с изследователска цел. В интерес на истината той трябваше да си признае, че му бе харесала храната, беше му харесала и пенливата светлозелена напитка с аромат на мента (почти безалкохолна, но с някакво друго, по-особено въздействие), която бе много популярна сред гостите. Само преди две биогодини, до последната Промяна на Реалността тази напитка изобщо я нямаше в Столетието.