Петер Богати - Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Паркирах Мишлето в хангара на сервиза, а аз се настаних в една от стаите на гостилницата. Ще бъда принуден да остана — и да работя — може би само няколко дни, но възможно е и няколко седмици. Не можех да се надявам на друго освен на собствената си изобретателност и ограничените си сили.

Много бях благодарен на работилницата. Задръстването започваше на около сто и петдесет метра от входа на тунела. Успях да намеря достатъчно дълъг кабел и с него да си прекарам осветление в тунела, та да няма опасност от газово отравяне. Сега вече можех по-подробно да разгледам руините. Доколкото успях да видя, повечето бяха леки коли. След внимателно оглеждане и преценка светкавично бързо влизах с Мишлето, закачвах на буксир най-близката развалина и с пълна газ я изтеглях от тунела. Ако не успеех отведнъж, правех едночасова почивка и започвах отново. Така стигнах до обгорелия, тежащ няколко тона скелет на първия по-голям камион. Това вече надхвърляше възможностите на Мишлето.

Нямах никаква романтична идея. В работилницата намерих газова горелка. Не можех да направя друго, внесох я в тунела и с методична, прецизна работа започнах да раздробявам развалината. Резултатът зависеше само от издръжливостта ми и от капацитета на горелката. Разрязах камиона на по-малки парчета и го изтеглих на открито. Отново следваха няколко леки коли, след което отново камион. Докато го нарежа и него, бутилките на горелката се изпразниха. А все още не знаех колко работа може да ме очаква.

Не ми оставаше нищо друго, освен да разузная цялата тапа. Теоретично за това нямаше пречки, тъй като тунелът беше достатъчно висок и над най-високите камиони оставаше място. Трябваше само да се покатеря върху обгорените, преобърнати, нестабилни останки и да премина по тях, без да пропадна, да се нанижа, без да падне отгоре ми и да ме пребие някое стотина килограмово желязо. Но какво друго можех да направя?

Тръгнах с истинско алпинистко оборудване. В колана си втъкнах пикел, на рамо метнах въже с куки и карабини по него, на гърдите си бях окачил силен фенер. Имах едни ботуши с добре прилепващи подметки грайфери, обух ги. На главата си сложих предпазна каска. В джоба на ризата си мушнах два шоколада, в задния джоб на панталона — плоска бутилка коняк. Като минавах покрай огледалото на фоайето на ресторанта, мернах се в него и ме напуши смях, въпреки че нямаше никаква причина. Героите на приключенските филми за експедиции трябва да са обикаляли с такова оборудване из павилионите-джунгли. Но аз напразно гледах за камерата, очакваше ме само тъмнината на тунела. Прожектирах собствения си филм и знаех, че ако разваля епизода, няма възможност за дубъл.

Трудно би било да разкажа пътуването си по купчината развалини. След половинчасово катерене, пълзене, промъкване, лутане започнах все по-трудно да различавам останките, намиращи се под мен. Минавах къде по-трудно, къде по-лесно, но като резултат напредвах мъчително бавно. Вече мислех, че съм тръгнал много отдавна, когато, почивайки седнал върху кабината на един камион, погледнах назад и изненадан установих, че съм изминал най-много двадесет-тридесет метра. Въпреки това не можех да се движа по-бързо. Една погрешна стъпка щеше да бъде достатъчна да загина там, в дълбините на купищата развалини.

С отчаяна упоритост продължавах напред. Сякаш и противникът се трогна — изведнъж преградата свърши и тунелът зейна празен пред мен: светлината на фенера ми водеше в тъмното нищо. Но тъкмо това нищо ме предупреждаваше да не считам облекчението за победен дар. Докато не видя в далечината, макар и като дребна точица другия край на тунела, препятствията не са свършили, само капризът на случайността, неравномерният пулс на някогашното движение е вкарал пауза между две вълни. Така и беше. След кратка разходка по гладкия асфалт стърчащите към небето колела на една спортна кола ме предупредиха за началото на следващата барикада. Погледнах часовника си, след това започнах. Времетраенето на експедицията се определяше от капацитета на фенера ми. Ако дотогава не премина, трябва да се върна, щом свърши батерията в него. Резервната батерия, която носех в себе си, ще покрие нуждите от светлинна енергия при връщането.

Втората барикада се състоеше всичко на всичко от няколко коли, а и те — леки. След тях отново следваше по-дълга, празна отсечка, после по-дребни препятствия, състоящи се от по една-две, най-много — от три коли. Покрай някои от тях можех спокойно да мина. Две челно срещнали се коли просто се бяха изправили на задните си колела. Бяха се врязали една в друга с радиаторите си, предните им колела висяха във въздуха. Мушнах се под островърхата им арка, като се надявах, че до завръщането ми няма да се уморят и да се спуснат на земята.