Петер Богати - Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Съвсем бях забравил за тунела. Макар да знаех, че пътят, по който се движа, е натоварен тъкмо заради известния си тунел: преди трябваше да се прекосят две огромни планини, а сега вече само една, тази, която бях преодолял. Може би затова не бях и помислял за него — изпитания виждах само в планините, в долините — не. Доста скоро получих горчив урок и не ме успокояваше дори и това, че и да не го бях забравил, пак нямаше да мога да го избягна. Освен ако не бях избрал друг, заобиколен път към юг. Но аз бях избрал по-късия, а доколкото знаех — и най-добрия. Както и да се беше случило, бях изпуснал тунела от сметките си.

Може би не е необходимо да обяснявам особено защо закъсах пред него. По-точно: в него. Препятствията по автострадата можеше да бъдат огледани, заобиколени и преодолени. Задръстването в тунела се изправяше пред мен тъмно, плътно и неведомо. Кой знае колко коли се бяха наблъскали, сплескали и преплели в него? Страхотната маса на планината внимателно крепеше масата от развалини, като не й позволяваше нито да се издигне, нито да се разпадне. На сто-двеста метра от входа, по средата може би, стоеше някакъв огромен камион; в образувалата се от него преграда се бяха спрели идващите след него, все повече удебелявайки бента. Някоя от тях, а може би и повече едновременно, се е била възпламенила и е запалила последователно и останалите. Експлодирали са бензинови и дизелови резервоари, разреждайки, а на други места уплътнявайки купчината от стомана и гуми, а върху нея и стотиците стоки, заседнали отгоре им… Дни, седмици, месеци ли е горяла тази уродлива тапа в дълбините на планината — няма свидетел. Но сигурно дълго. В началото и изкуствената вентилация на тунела е поддържала огъня, но когато поради липса на ток са спрели огромните вентилатори, кислородът бързо се е свършил в огромния за човешкото око, но все пак толкова тесен спрямо огромната маса на планината тунел; пламъците започнали да се задъхват, пожълтели. Жарта обаче продължавала да тлее. Да пуши, да смърди. Все получавала толкова въздух, че да не угасне.

Пред четирите ослепителни фара на Мишлето вече стърчеше само изгорялата, изглеждаща непроницаема стена от развалини: черна, разкривена, разтопена и цялата в сажди.

Зад мен, немного далече — кръгло бяло петно: входът на тунела. Пред мен — обгоряла желязна тапа. Слязох от колата и я разгледах по-внимателно в светлината на фаровете. Не обещаваше нищо насърчително.

Изглеждаше невъзможно. С взривяване — дори и да имах достатъчно експлозив — нищо нямаше да постигна. Или няма да помръдна задръстването, или ще взривя и тунела, замествайки със скални късове барикадата от разтопен метал.

Да я разглобя? Ще мога ли? И ако мога — каквато е, — докога ще трябва да се блъскам с нея?

Тунелът започна да се изпълва с изгорелите газове на Мишлето. От задръстването в тунела не бе останало дори и естествено проветрение. А двигателят работеше, за да не изтощават фаровете акумулатора. Преди отравянето с въглероден окис да бе разрешило онова, което изглеждаше неразрешимо, бързо дадох на заден ход. Вън, на слънчевата светлина и на чистия въздух, самоувереността ми се възвърна. Не е възможно това, изглеждащо последно препятствие да ме победи!

Извадих картите си, какво ли обещават? На практика нищо. Наистина през планината водеше и друг път, но нямаше връзка с него. Трябваше да се върна от другата страна на вече преминатия проход и при подножието на планинския масив да продължа до входа на следващия проход. Въпрос е обаче дали планинският път, по който вече успях да премина веднъж, въпреки късния сезон, ще ме пусне още веднъж обратно! И ако го стори другият път, който дори не е облекчен от тунел — каква заблуждаваща дума: облекчава! — а се катери по безкрайни серпантини на височина няколко хиляди метра, дали вече не е непроходим?

Погледнах нагоре, към издигащия се над артистично оформения вход на тунела планински гигант — никъде дори една пътечка, нито просека, само сиви скали — белоснежни гугли! — и трябваше да си призная, че твърде късно съм тръгнал. Дали не съм съвсем закъснял?

Твърде много станаха риторичните въпроси! Тук ли ще изкарам пролетта в пост и молитва?! Смешно! При входа на тунела: ресторант, паркинг, сервиз. Достатъчно, за да ме запази от студа, от внезапни бури, докато завърша онова, с което смятам да се захвана: да си пробия път през преградата! Може да изглежда като задача, надхвърляща силите ми, но нямам друг избор.