Петер Богати - Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Бях излязъл от тунела, пред мен блестеше морето, а слънцето грееше още високо. Бях убеден, че докато стигна до брега, трябва да стане и третата, последната среща: Етел все още ме чака някъде по пътя. Не виждам причина да не отида при нея. Наистина Мишлето, вярната ми охлювна черупка, бе останало от другата страна на планината. Без него съм гол и невъоръжен. Но да го прекарам — засега — и без това не мога, а планината: уж същата, пък сякаш съвсем друга. От другата страна е студеното, снегът и суровата гора на останалите зад мен върхове; тук, въпреки че въздухът е резлив, всичко искри в слънчева светлина и взорът не среща прегради. Просто лети напред към долината, а след нея — към синята лента на морето. Ако имам малко късмет, още днес мога да се окъпя в него!

Огледах се. През изминалите месеци бях натрупал малко опит — като ловците, които по дребните, познати само на тях знаци на земята и растителността познават, минавал ли е оттам дивеч, кога и какъв — за да откривам сред хилядите разрушаващи се средства на обективния свят нужните ми и все още използваемите. Площадката пред входа на тунела беше точно копие на онази от другата страна. Обграждаха я същата гостилница, същата бензиностанция, същият сервиз. Калъпът на техническата цивилизация до такава степен бе униформизирал услугите, че ако природата не беше създала света разнообразен, пътуването по големите автостради щеше да поражда илюзията за стоене на място: винаги един и същи мотел, бистро, паркинг — а може би е и същото, и ние всъщност не се движим напред, а в кръг? И ако все пак се отърсехме от халюцинацията, гората от фабрично построени къщи в края на пътя нямаше да се различава от града, от който сме тръгнали сутринта. У човек отново можеше да се събуди съмнението: направил ли е някакъв напредък? А дори и съмнението да се разсееше, оставаше чувството на неувереност: откъде е тръгнал и къде е пристигнал? И въобще — имало ли е нужда от пътуването?

Аз имах нужда от него, защото стоях на билото на планината и исках да стигна до морето; защото ми беше студено и копнеех за топлина. Защото бях прашен и мръсен и бих искал да се изкъпя… Земята грижливо бе съхранила различията, защото по-добре знаеше от хората колко е лесно да се заблудиш.

Под защитата на покрива на сервиза намерих ниска, бърза и стабилна спортна кола. На такава височина няма дори и прах. Вдигнах капака на мотора и пред мен блесна измитият чист двигател, прясното смазване. Резервоарът също беше пълен, само акумулаторът се бе изтощил. Но и сам лесно изтиках малката кола на открито. Пътят към морето постоянно се спуска; ако успея с бутане да запаля мотора, докато стигна до подножието на планината, акумулаторът ще се зареди.

Не се наложи да се търкалям и сто метра, и моторът изрева. Тези спортни коли имат особено силен глас. Никога не се бях возил на такава и сега, няма защо да отричам, изпитах удоволствие. Вярно, на няколко пъти едва не се обърнах по завоите на стръмнината, защото и от най-лекото докосване на педала за газта колата се стрелваше като състезателен жребец, шибнат с нагайката. За щастие обаче спирачките й бяха съобразени с криещата се в нея енергия. Поднасяйки се, със скърцане, но успях да се задържа и след като няколко пъти почти се преобръщах, научих се да се владея. Въпреки предпазливостта си напредвах бързо и честото пукане в тъпанчетата ми показваше, че с всеки завой слизам все по-надолу. Отвисоко гледката лъжеше повече: обещаваше морето по-близо, отколкото беше. Освен това колкото по-надолу се спусках, толкова хоризонтът се стесняваше. Първо морето изчезна от погледа ми, след това цялата равнина. Попаднах между скалисти склонове, преминавах покрай бучащи между камъните потоци. Понякога водата преливаше през автострадата, защото, след като нямаше кой да чисти преливниците и каналите, те се бяха задръстили. Метални мрежи покриваха срутващите се скали, но мрежите бяха ръждясали изненадващо бързо, отронилите се каменни парчета бяха паднали на пътя. Още една причина в повече, която ме караше да бъда внимателен, ако исках да пристигна цял.

Не беше изминал и час и достигнах горите (които тук бяха оплешивели само отчасти; на по-високото бяха съблекли листата си, но с доближаването до брега се бе върнало и тяхното лято). Пътят ми и през гората не стана по-лек. Растенията бяха нападнали пътя. Внезапно пораснали корени разпъваха бетонната основа. А повърхността му беше станала подло хлъзгава от простиращия се на километри килим от мъх. Беснеех, защото всичко това ме бавеше, но същевременно изпитвах удоволствие. Беше противник, който напада във фронт. Имаше различни оръжия, като подготвилия се за турнир рицар: меч и боздуган, копие и шпага: ако избиех едно от ръцете му, вадеше друго. Беше хитър и ловък. Ту ме нападаше в лице, ту пък ме пускаше напред, за да ме нападне във фланг. А пък аз, сраснал се с вече опитомения си жребец, цвилейки и тропайки, потен и крещящ, се отбранявах и нападах, краката ми танцуваха по трите педала, а ръцете ми — между волана и лоста на скоростите. Не ми се налагаше да тръбя, защото на турнира не беше дошла публика. Въпреки това ми се искаше да победя, защото ако загубех, нямаше да има кой да ми превърже раните.