Петер Богати - Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Спирам се, гледам. Бих искал да разбера къде е грешката, но не я откривам. Явно у мене е.

След това я намирам.

Пясъкът е влажен. Морето бяга зад мен, защото е часът на отлива. Там, където сега се точат стъпките, неотдавна вълните са блъскали, мачкали са брега.

Следата не може да бъде вкаменелост. Тук е имало някой.

Тук скоро е ходил някой.

Падам на колене, сякаш са издърпали килима под краката ми. Следите се точат пред мен. Стъпвам до тях. Отпечатъкът от моето стъпало е по-голям и по-груб. Този е на жена или дете.

Повдигам поглед, но не виждам никого.

Подпирам се на ръце — множат се следите, които приливът после ще изтрие — и се изправям.

Не чувствувам нищо особено. Странно: дори и изненада не чувствувам. Всичко това вероятно ще дойде по-късно. После.

Мозъкът ми, паметта ми, съзнанието ми е бистро като бял лист. Придошлата вода е помела из него и е разчистила място.

Ако стоя с гръб към морето, дрехите ми се въргалят някъде към лявата ръка. Следите водят надясно, до края плътно по брега и изчезват зад една скала.

Няма какво да се колебая — окуражавам се, може би защото съм гол, както майка ме е родила. Както съм излязъл от морето.

И все пак стоя още няколко секунди. След това с бавни, после с все по-ускорени стъпки тръгвам по следите, към скалата.

Историята на ролките Селкирк е всеизвестна. За половин век те предизвикаха на два пъти световна сензация. Така че надали е необходимо да се впускаме в подробности. Тъй като обаче някои читатели може да вземат книгата в ръце, когато вече сензацията е затихнала, а споменът за случилото се избледнял, може би няма да изглежда излишно повторение, ако ограничавайки се строго само до най-важното, накратко обобщя перипетиите на ролките Селкирк.

Тъй като тези ролки бяха открити два пъти.

Първото им откриване беше още в началото на века, когато възраждането на съзнанието за историческата реалност у човечеството откри възможностите за свободна експлоатация в земите на колониалните империи. Златотърсачите и археолозите вървяха едни след други и на практика свещените цели на науката понякога почти не се различаваха от тези на жалките иманяри по бреговете на реките. Изпод пясъците се появяваха древни градове и цели кораби със съкровища на изкуството тръгваха по морето към банковите трезори на културата — към музеите.

Така попаднали — по чиста случайност — на пещерата Селкирк, в чиито недра имало следи от построена от човешка ръка стена. Разбили стената с кирка и попаднали на тясна кухина. В кухината не намерили нищо друго освен две ролки с много тънка жица, която била в доста лошо състояние. Ролките някога са били поставени в кутии, но от тях останали само няколко късчета.

Странната находка надали би направила впечатление, ако не бяха свързани с нея някои факти, които правеха цялото откритие загадъчно. Преди всичко в пещерата не бяха намерени никакви находки, които да дават някакво указание за произхода, възрастта и предназначението на ролките. Напротив. Стената бе открита при разкриването на едно селище на хора от палеолита, което обаче е било възникнало след създаването на стената, в нейното подножие, тъй като с течение на времето напълно я бе покрило. Ролките и останките от кутии обаче недвусмислено се оказаха дело на човешка ръка. Но кой можеше да е изготвил изтеглените жици от фина и сложна сплав в епохата преди откриването на металите? Това явно беше абсурд. С утихването на шума около ролките у учените се засилваше предположението, че някой иска да си направи грозна шега с тях. Фалшификацията обаче се бе оказала прекалено груба и скоро беше разкрита. Наистина не се установи нито личността, нито целта на фалшификатора, както и не бе идентифициран материалът на останките от кутията. Както обикновено, с течение на времето сензацията избледня. Науката имаше достатъчно неща за разгадаване, та да се занимава с подобни съмнителни случаи. Жиците обаче, които по мястото на намирането им бяха наречени ролки Селкирк, вече бяха станали предмети от музейния списък, които не можеха да бъдат изхвърлени на боклука; това щеше да изисква твърде много административна работа. По-просто бе да потънат в склада, където в компанията на хиляди и хиляди надали по-полезни находки можеха да спят втория си, неизглеждащ с нищо по-кратък сън.

Теснотията обаче е хронично заболяване за всеки музей. В такъв случай се експериментира с пренареждане, с поставяне на чекмеджета-рафтове. Мъртвата материя се размърдва, премества се. А тъй като на младите музеолози трябва да се създава работа, в такъв момент се ревизират старите каталози, което най-често се състои в това, че предметите се преномерират: залепват им нови етикети, за да стане старостта им по-достоверна.