Евгений Гуляковски - Дългият изгрев на Ена

Вече знаех как да се справя с енергийната мрежа, ако отново се опитат да ни хванат в нея. Но те явно нямаха намерение да повторят предишната неуспешна атака.

Елипсоидът спря на около четиридесет мили от нас. В същото време ние прекратихме напълно ускорението, но аз нарочно продължих да се отдалечавам от планетата, с което исках да им покажа, че имам намерение да си отида.

Насочихме цялата мощност на генераторите за защита и вече се надявахме само на нея. Чувствувахме, че ще се случи нещо — не ни преследваха току-тъй.

— И в края на краищата стреляха по кораба.

Олег кимна мрачно.

— Ти просто си си изпросил този изстрел. След като си изложил кораба, ти си се лишил от възможност за маневриране и си се пред сверил на защитата.

— Тя би трябвало да издържи на импулс най-малко от четиридесет гигавата.

— По мощност им отстъпваш. Спомни си мрежата, която не успя да разкъсаш само с двигателите.

— Не помислих… Пък и работата не беше в мощността. Виж ти… Освен мен никой не забеляза изстрела…

— Как стана всичко?

— Не знам дали това може да се нарече изстрел. От вретеното се отдели някакъв коагулат… Но на всяко материално тяло апаратурата за защита би реагирала само еднозначно. По същия начин през нея не може да мине безследно и енергиен заряд.

— Какво означава „безследно“?

— Както го чуваш. Нямаше нито взривове, нито внезапно нарастване на мощността върху разходомерите на защитното поле. С една дума, нищо.

— А не ти ли се е привидял и самият изстрел?

— Де да беше така… След изстрела, когато взех да проверявам структурата на защитното поле, просто открих в него дупка, голяма колкото футболна топка.

— Не може да бъде!

— Може, Игор, може… На една от лентите успях да видя и самия изстрел. Ракурсът на камерата позволяваше вретеното да се заснеме на фона на Галактиката. На светлия фон съвсем ясно се очертаваше тъмна следа. Нещо подобно на черна мълния беше преминало през нашата защита и бе улучило носа на кораба.

— Но поне е имало удар или тласък?

Олег отрицателно поклати глава.

— Съвсем нищо. След изстрела преследвачът даде заден ход и без да се обръща, започна да се отдалечава към планетата. Скоро останахме съвсем сами. И както се досещаш, състоянието ми не беше много добро. Наредих на аварийната група да прегледа цялата обшивка, не се доверих на роботите. И никаква следа. Нито вдлъбнатина, нито драскотина, сякаш тая дяволия се бе стопила в защитното поле…

— Може и така да е станало, а?

— Отначало и аз си го помислих. Следата върху лентата не беше много ясна. Най-после трябваше да прекратим търсенето. През това време бяхме изразходвали дяволски много енергия. Дори се съмнявах, че ще ни стигне за връщане. Пък и вече не ми се искаше да се насочвам към тази планета без специална подготовка.

Накратко, изчислихме най-късия път до базата и безпрепятствено влязохме в първия скок.

Чак след като излязохме от втория скок, щурманът каза, че всички навигационни уреди едновременно са отказали да работят. Да си призная, не му повярвах. Но после започнаха неприятностите с управлението, с централния компютър, изобщо с всички механизми в носовото отделение.

За щастие след третия скок успяхме да се доближим макар и встрани до набелязаната точка, но затова пък доста близо до базата на Регос, и решихме да се доберем до нея с помощта на обикновените двигатели. При това състояние на навигационната апаратура не можехме и да помислим за пространствен преход. Пък и генераторите взеха да ни правят номера.

— Да ви „правят номера“ ли?

— Някак необяснимо загубиха мощност… Акумулиращите устройства престанаха да задържат енергия. Тя сякаш изчезваше вдън земя.

Сам разбираш, да се пълзи със скорост, по-малка от тази на светлината, не е много весела работа. До Регос ни предстоеше да се влачим почти четири месеца. Но само след месец у тези, които бяха дежурни в кабината за управление до носовото отделение, открихме необясними заболявания.

Хората започнаха да се разстройват подобно на механизмите. Отначало това напомняше простуда, грип, вирусна инфекция. Събори и доктора. Не помогнаха и антибиотиците. Странен беше и фактът, че след като напуснеха кабината, хората се оправяха по магически начин. И взеха да се страхуват от дежурството в носовата кабина. Наложи се да преместим всичко в кърмовото помещение. Но това не реши въпроса, защото разцентроването на механизмите нарастваше с катастрофална бързина и постепенно обхвана целия кораб.