Евгений Гуляковски - Дългият изгрев на Ена

— Винаги си бил голям познавач и почитател на инструкциите. Олег, признай, стреля ли по тях?

— Само веднъж. И то не по тях, а по своя собствен катер. Ето как стана… Корабът отново започна да губи скорост в енергийното им поле. Преградните стени едва издържаха на претоварването. Скоростта падаше бавно. Върху носовия екран непрекъснато се появяваха разклонените отблясъци на електрически изпразвания. От двете ни страни, малко изостанали, висяха шестте синкави кълба, излъчвайки мъртвешка електрическа светлина.

Като че ли невидимата енергийна мрежа леко се бе огънала под напора на „Ленинград“, но вече ставаше ясно — двубоят между мощностите не се очертаваше в полза на кораба.

— Какво ще правим? — попита щурманът.

— Нищо. Това не са мишени. Не се знае какво представляват.

— Могат да бъдат механизми, животни или нещо друго…

— Дали са животни, ще проверим, като им поставим една малка задача…

Олег завъртя няколко ключа на пулта и рязко бутна стартовия лост. Автоматичният разузнавач се откъсна от кораба, заобиколи го и по отвесна дъга започна да се отдалечава в свободния космос. Ясно се видя как стройната редица на кълбата трепна и се залюля.

Няколко секунди те сякаш се колебаеха какво да предприемат, после две от тях се откъснаха от общата група и се спуснаха да го гонят. Олег незабавно намали мощността на двигателите наполовина и изхвърли втория разузнавач в противоположна посока.

Решило, че жертвата губи сили, още едно кълбо се откъсна и се устреми след автоматичния катер.

Олег им даде време да се отдалечат и пусна третия, последен катер напред по курса. Когато той стигна до енергийната преграда и започна да губи скорост, Олег стреля по него с противометеоритното оръдие…

— Бъди сигурен, че не съм бил пестелив. Зарядът беше максимално мощен. Страхувах се, че ще разтопи обшивката, така пламна пред нас. После корабът беше разтърсен от взривната вълна, но и кълбата си изпатиха. Пръснаха се на различни страни и тогава форсирах с всички генератори. Взривът унищожи енергийната мрежа. Пред нас беше свободният космос.

— Добре си го измислил с катера… Знаеш ли, в това положение те са се държали по-скоро като животни. Ако противникът беше умен, нямаше да разпилява силите си за такива нищожни цели, каквито са разузнавателните катери.

— Не избързвай с изводите. Още не съм свършил. Когато разбраха, че са ни изпуснали, кълбата незабавно и забележи, едновременно прекратиха преследването на катерите и се спуснаха да ни гонят. Но ни отстъпиха в скоростта, пък и пропуснаха момента. Докато се опомнят, ние бяхме набрали значителна скорост. И тъкмо тогава започна най-интересното…

Сякаш по команда шестте кълба изведнъж промениха посоката си и се понесоха едно срещу друго. Стори ни се че ще се сблъскат, но това не стана. Те притежаваха завидната способност да снижават до нула енергията на своето движение. Ако въобще я притежаваха, разбира се. За части от секундата се заковаха едно до друго, а миг след това допряха обвивките си и се сляха в едно цяло.

И това не беше кълбо, а светещ продълговат елипсоид. Искрите на електрическите изпразвания, които дотогава безредно играеха по повърхността на всяко кълбо, бяха завъртени от неизвестна сила в стегната спирала, която опаса странното тяло. То се издължи още повече и на мен дори ми се стори, че от планетата към него се насочи някакъв лъч. Но не съм сигурен. По-късно на лентите не успях да открия лъча. След като се преобразува, това нещо веднага се хвърли след нас. И да ти призная, видът му никак не ми хареса. Не ми хареса и това, че почти без форсиране то набра по-голяма скорост от нашата и бързо започна да ни настига. Ще ти кажа и друго, дотогава смятах, че имат известно право да са враждебно настроени към нас. В края на краищата без разрешение се приближихме плътно до тяхната планета. Но сега ние с пълна мощност се отдалечавахме. И вече ни разделяше разстояние от почти цял парсек 1 1 парсек — единица за разстояние в астрономията, равна на 3,263 светлинни години. (Б.пр.) , пък и на мен ми омръзна да играя ролята на пасивна жертва. Обърнах кораба и забавих движението.

— Не трябваше да го правиш.

— Все едно, щяха да ни догонят. Разбираш ли, Игор, не знам какво представляват те, но съм сигурен, че това не е последната ни среща. Искаше ми се да им покажа, че трябва да се съобразяват с нас.

— Да се съобразяват или да се страхуват?

— Преследваха ме, аз само се защищавах. И после не се знае кой от кого трябваше да се страхува… Електрическото вретено също забави движението си, ала продължаваше да се приближава към нас. Намалих още скоростта и реших да не използувам пръв оръжие, каквото и да ни струва това. Съгласи се, че при възникналото положение от мен не можеше да се иска повече.