Л. Хабърд - Бойно поле Земя II

Момчето излизаше от шок и безчувствеността, която досега бе притъпявала болката, се стопи.

Ръката му изведнъж рязко се сви в спазъм на агония. По цялото му тяло минаха конвулсии. Главата му клюмна на една страна.

Бе мъртъв. Сърцето му не биеше. Не дишаше. Нямаше пулс.

Джони остана, ридаейки. Не успя да каже на Бити, че греши. Не беше лош оръженосец. Не и Бити. Никога!

След малко взе на ръце момчето и тръгна надолу по хълма. Много внимателно остави тялото на седалката на колата.

Върна се за тялото на руснака и също го прибра в колата.

Уиндсплитър го бе забелязъл и дойде до него. Другите коне също се съвзеха от уплахата и се приближиха.

Джони премести в скута си тялото на момчето и пое към Академията. Понеже караше бавно, конете го последваха. Малката процесия прекоси равнината.

Пътят им отне доста време. Най-после Джони спря до окопа, където толкова отдавна шейсет и седем кадета бяха водили последната битка с психлосите. Остана в колата с тялото на Бити в ръце.

Един от кадетите-часовои ги бе видял да се приближават. Не след дълго от сградата започнаха да наизлизат кадети. Бързо се разчу какво бе станало и продължаваха да идват още и още. Учителят видя от прозореца, че около колата се събират много хора и също слезе. Появиха се Данълдин, Ангъс и Кер.

Джони излезе с мъртвото телце. Искаше да им каже нещо, но не можеше да говори.

Камионите на руснаците пристигнаха, те слязоха и се присъединиха към тълпата.

Няколко кадета се втурнаха към оръжейната и се върнаха с автомати и чанти с пълнители. Започнаха да ги разпределят помежду си. Всички гледаха по посока на лагера.

Все по-силно се чуваха гневни възгласи.

Някои от кадетите тичешком отидоха до стаите си, за да вземат оръжията си.

Тътенът на бурята горе в планината от време на време отекваше долу и гневен, студен вятър шибаше събралите се хора.

Един от камионите на руснаците бе отишъл в лагера и току-що се върна. При спирането му се вдигна облак прах. Руснаците викаха и сочеха към лагера и се опитваха да разкажат какво става там. Никой не ги разбираше.

Откъм Денвър с голяма скорост се приближаваше малка кола. Спря и от нея изскочи офицерът, който следеше за разузнавателните полети на самолетите. Проправи си път през тълпата, а зад него вятърът развяваше дълга лента снимки, отпечатани от принтера. През цялото време обясняваше, че снимките са заснети от самолет, който точно тогава е прелитал отгоре. Опитваше се да разкаже на хората какво се бе случило. Веднага грабнал дисковете и разпечатките и пристигнал право тук.

Най-после един Координатор успя да надвика множеството. Бе разбрал какво са видели в лагера руснаците, които бяха ходили до там с камиона.

— Всички бриганти от лагера са мъртви! Цяла команда!

— Онзи психло Търл все още ли е жив? — извика някой.

От тълпата се разнесе гневен рев. Някои започнаха да преглеждат снимките, да видят дали Търл се вижда на тях.

— Още е жив — извика руският Координатор, който се бе осведомил от хората от камиона.

Тълпата се раздвижи и започнаха да се качват в камионите на руснаците. Самите руснаци бяха строени в редица от един офицер и проверяваха оръжието си.

Полковник Иван се бе приближил до Джони и с виновно изражение гледаше момчето.

— Психлото умре! — каза той.

Джони най-после успя да се овладее. Без да оставя момчето, той се качи отгоре на колата. Погледна ги и всички притихнаха, за да чуят какво ще каже.

— Не — отвърна Джони. — Не, сега не трябва да правите нищо. Околните звездни системи на вселената може би представляват много по-голяма опасност от бригантите. Нашата битка е опасна и много по-голяма. Направихме грешка и заради нея умря това невинно момче. Застрелях убиеца му. Не можем да поправим грешката, но трябва да продължим.

В онзи окоп там са загинали шейсет и седем кадети в последна битка с психлсоките завоеватели преди хиляда години. Когато за първи път видях окопа, за пръв път в живота си изпитах надежда. Не е важно, че са били победени. Важното е, че са се били, въпреки безнадеждното положение. Не са загинали напразно. Ние сме тук. Ние продължихме борбата им. Вие и вашите приятели пилоти контролирате небето на планетата.

Ще дойде време, когато ще имам нужда от един или друг от вас. Ще се отзовете ли?

Всички го зяпнаха. Нима може да пита такова нещо? Почти веднага последва дружен вик на съгласие. Изминаха много минути, преди да утихне. Джони каза:

— Сега ще ви напусна. Трябва да отнеса момчето в Шотландия, за да бъде погребано от собствения си народ.