Станислав Лем - Завръщане от звездите

Държейки чертежа в ръка, аз внимателно се вглеждах в неговите линии, сякаш оценявах обтекаемостта на ракетата, но не казах нищо, само му върнах листа, той го взе с известно колебание и като го сгъна на две, отново го сложи в книгата. Всичко това ставаше в мълчание, сигурен съм, че съвсем не нарочно, но тази сцена, може би за това, че се разиграваше в тишина, придоби символично значение, сякаш приемах вестта за неговото участие в експедицията само информативно и връщайки му чертежа, одобрявах тази негова стъпка без ентусиазъм, но и без съжаление. Когато потърсих очите му, той отвърна поглед, но веднага след това ме погледна изпод вежди — въплощение на неувереност или смущение. Дори сега, когато знаех вече всичко? Тишината на малката стая ставаше непоносима. Чувах леко ускореното дишане на Олаф. Лицето му беше изморено и очите му не бяха така живи, както тогава, когато го видях за последен път, сякаш беше работил много и спал твърде малко, но в тях имаше и нещо друго, което не познавах.

— Аз съм добре — отговорих бавно. — А ти?

Когато произнесох тези думи, аз разбрах, че те бяха закъснели, че щяха да бъдат на мястото си, ако бях ги казал още с влизането си, а сега прозвучаха като упрек или дори като подигравка.

— Беше ли при Турбер? — запита Олаф.

— Бях.

— Студентите си заминаха… сега тук няма никого, дадоха ни цялата сграда… — каза той с нежелание.

— За да можете да разработите плана за експедицията ли? — подхвърлих аз, а той бързо отговори:

— Да, Хел. Ти сигурно знаеш, каква работа е това. Засега сме само шепа хора, но имаме отлични машини, онези автомати, нали разбираш?…

— Добре, добре.

След тези думи отново настъпи мълчание. И странно нещо — колкото по-дълго траеше то, толкова по-голямо ставаше безпокойството на Олаф, преувеличената му неподвижност, защото все още стоеше като вдървен по средата на стаята, точно под лампата, сякаш готов за най-лошото. Реших да свърша с това.

— Слушай какво… — казах аз едва чуто. — Как си представяше ти всичко това?… Политиката на щрауса не винаги помага, знаеш ли?… Сигурно не си мислил, че без теб няма да разбера?

Аз замълчах, а той стоеше с наведена глава и не отговаряше. Явно бях попрекалил, защото той не беше виновен за нищо и аз самият сигурно не бих постъпил по друг начин. Всъщност ни най-малко не му се сърдех за продължилото цял месец мълчание, ставаше дума само за опита му да избяга, да се скрие от мен в празната стая, когато видя, че излизам от стаята на Турбер — но не смеех да му кажа това направо, защото беше твърде глупаво и смешно. Повиших тон, наричайки го глупак и какво ли не още, но дори тогава не опита да се защити.

— И така, ти смяташ, че няма за какво да говорим? — подхвърлих аз ядосан.

— Зависи от теб…

— Как така от мен?

— О теб — упорито повтори той. — Най-важното беше от кого ще узнаеш…

— Наистина ли мислиш така?

— Това ми се струваше…

— Все едно… — измърморих аз.

— Какво ще правиш… сега? — тихо запита той.

— Нищо.

Олаф ме гледаше недоверчиво.

— Хел, а аз мислех…

Не довърши. Чувствувах, че го измъчвам със самото си присъствие, но все още не можех да му простя неочакваното бягство; а да си отида така, в този миг, без нито една дума би било по-лошо от несигурността, с която дойдох тук. Не знаех какво да кажа; всичко, което ни свързваше, беше загубило смисъл. Погледнах го в същия миг, когато той вдигна очи към мен — всеки от нас все още разчиташе на помощта на другия.

Станах от мястото си.

— Олаф… вече е късно. Отивам си… но ти не мисли, че ти се сърдя, нищо подобно. Надявам се, че пак ще се видим, може би ще дойдеш у нас — казах аз с усилие, всяка дума беше неестествена и той знаеше това.

— Ти какво… Няма ли да останеш поне за през нощта?

— Не мога, разбираш ли, обещал съм…

Не произнесох името й. Олаф измърмори:

— Както искаш. Ще те изпратя.

Излязохме заедно от стаята, после по стълбите надолу; навън беше вече съвсем тъмно. Олаф вървеше до мен мълчаливо; и изведнъж спря. Спрях и аз.

— Остани — пошепна той смутен. Виждах само неясното петно на лицето му.

— Добре — съгласих се внезапно аз и се обърнах. Той не очакваше това. Стоя така секунда, после ме хвана за рамото и ме заведе в друга, по-ниска постройка; в една празна зала, осветена от няколко неугасени лампи, вечеряхме на бара, без дори да седнем. През цялото време разменихме едва десетина думи. После се качихме на втория етаж.

Стаята, в която влязохме, почти съвършен квадрат, боядисан в матовобяло, имаше широк прозорец към парка от другата му страна, защото не видях и помен от градското зарево над дърветата; в нея имаше току-що постлано легло, две кресла, трето, по-голямо, с облегалка към стената под прозореца. През леко открехнатата врата лъщяха плочките на банята. Олаф, с отпуснати ръце, стоеше на прага, сякаш очаквайки да кажа нещо, и тъй като аз мълчах, разхождах се по стаята и машинално докосвах мебелите, сякаш за миг ги превръщах в моя собственост, той тихо запита: