Станислав Лем - Завръщане от звездите

— Отдавна ли си тук?

— Брег — каза той, все така неподвижен. — Съмнявам се, че точно това те интересува. Нещо извърташ.

— Възможно — казах аз. — Значи, да говоря направо?

Усещах същото вътрешно безпокойство, нещо средно между неловкост и раздразнение, което винаги ме обхващаше в негово присъствие — както, струва ми се, и другите. Никога не знаех кога се шегува или се подиграва, а кога говори сериозно; при цялото си спокойствие, при цялото внимание, което оказваше на партньора си, той все пак си оставаше съвършено неуловим.

— Не — каза той. — Може би по-късно. Откъде пристигаш?

— От Хоулу.

— Направо оттам?

— Да… защо питаш?

— Това е добре — каза той, сякаш не беше чул последните ми думи. Може би няколко секунди той ме гледа, без да мръдне, сякаш искаше да се убеди в присъствието ми, защото погледът му не изразяваше нищо — но аз вече знаех, че нещо се беше случило. Само не бях сигурен дали ще ми каже. Не умеех да предвиждам неговите действия. Докато мислех откъде да започна, в същото време той се вглеждаше в мен все по-внимателно, сякаш му се бях явил в съвършено непознат образ.

— Какво прави Вабах? — запитах аз, когато реших, че това мълчаливо оглеждане е продължило твърде дълго.

— Отиде с Гима.

Не за това исках да го питам и той знаеше това, защото в края на краищата не бях дошъл заради Вабах. Отново настъпи мълчание. Започнах да съжалявам за своето решение.

— Чух, че си се оженил — каза той изведнъж, някак без желание.

— Да… — отговорих аз, може би малко рязко.

— Добре си направил.

Опитвах се на всяка цена да намеря друга тема. Но освен за Олаф не се сещах за нищо друго, а все още не исках да питам за него. Страхувах се от усмивката на Турбер — помнех как успяваше да доведе чрез нея Гима — и не само него — до отчаяние, но той само леко повдигна вежди и запита:

— И какви са плановете ти?

— Никакви — отговорих аз съвсем искрено.

— А би ли искал да правиш нещо?

— Да. Но не какво да е.

— Нищо ли не си правил досега?

И в този миг сигурно се изчервих. Ядосах се.

— Почти нищо… Турбер… аз не съм дошъл заради себе си.

— Знам — каза спокойно той. — Заради Стааве, нали?

— Да.

— В това имаше известен риск — каза той и леко се отблъсна от бюрото. Креслото послушно се извъртя към мен.

— Освам очакваше най-лошото и по-точно после, когато Стааве изхвърли своя хипногог… ти също си го изхвърлил, нали?

— Освам? — запитах аз. — Какъв Освам? Почакай… този от Адапта ли?

— Да. Най-много се безпокоеше за Стааве. Аз му помогнах да се освободи от заблуждението си.

— Как така „помогнал си му“?

— Но Гима гарантира за вас двамата… — довърши Турбер, сякаш през цялото време не чуваше моите думи.

— Какво?! — извиках аз, надигайки се. — Гима?

— Разбира се, той самият не беше съвсем сигурен — продължаваше Турбер — и ми каза това.

— За какъв дявол тогава е гарантирал? — избухнах аз, зашеметен от думите му.

— Смяташе, че е длъжен — обясни лаконично Турбер. — Че ръководителят на експедицията е длъжен да познава своите хора.

— Глупости.

— Повтарям само това, което той каза на Освам.

— А, така ли? — запитах аз. — А от какво се е страхувал този Освам? Че ще се разбунтуваме или какво?

— Да не си имал такова желание? — спокойно запита Турбер.

Искрено се замислих. Най-накрая отговорих:

— Не. Така сериозно никога.

— А ще позволиш ли да бетризират децата ти?

— А ти? — бавно запитах аз.

За първи път той се усмихна с едва доловимо движение на безкръвните си устни. Но не каза нищо.

— Слушай, Турбер… помниш ли онази вечер, след последния разузнавателен полет над Бета… когато ти казах…

Той равнодушно кимна с глава. И изведнъж спокойствието ми се стопи.

— Аз тогава не ти казах всичко, знаеш ли? Бяхме там заедно, но нямахме равни права. Слушах ви, тебе и Гима, защото сам исках така. Всички искаха: Вентури, Томас, Енесон и Ардер, на когото Гима не даде резерва, защото я пазеше за по-добър случай. Е, добре. Само че с какво право сега ми говориш така, сякаш през цялото време си седял в това кресло? Та нали ти изпрати Ардер долу, на Керенея, в името на науката, Турбер, а аз го измъкнах оттам в името на нещастната му карантия, след което се върнахме, и излиза, че е останало само правото на карантията. Само това е в сила сега, другото — не. И може би сега аз би трябвало да те разпитвам за самочувствието ти и да гарантирам за тебе, а не обратното? Как мислиш? Знам какво мислиш. Донесе си цял куп материали и имаш в какво да се криеш до края на живота си, знаейки, че никой от тези възпитани хора няма да те запита: колко ви струва този спектрален анализ? Един човек? Двама човека? Не мислите ли, професор Турбер, че това е малко скъпо? Никой няма да ти каже това, защото с нас те нямат никакви сметки. Но Вентури има. И Ардер, и Енесон. И Томас. С какво ще им платиш, Турбер? С това, че си избавил Освам от заблуждението му ли — що се отнася до мен? А Гима — гарантирайки за мен и Олаф, така ли? Когато те видях за първи път, ти правеше съвсем същото като сега. Беше в Апрену. Седеше над книжата си и гледаше, както в този миг: в паузата между две по-важни дела — в името на науката…