Франк Хърбърт - Дюна

Не след дълго тя отвори очи и видя Пол, който я гледаше втренчено. Той продължаваше да държи ръката й, но ужасната връзка бе изчезнала. Тя овладя възбудата си — Пол пусна ръката й. Джесика се почувствува така, сякаш й бяха отнели някаква патерица. Тя се олюля и щеше да падне, ако Чани не бе скочила да я подкрепи.

— Света майко! — възкликна Чани. — Какво ти става?

— Уморена съм — прошепна Джесика. — Толкова съм… уморена.

— Ела — рече Чани. — Седни тук. — Тя я настани да седне на една възглавница, облегната до стената.

Силните млади мишци бяха като благодат за Джесика. Тя се хвана здраво за Чани.

— Наистина ли е видял Водата на живота? — попита Чани. — Тя се освободи от прегръдката на Джесика.

— Да, наистина — прошепна Джесика. Съзнанието й продължаваше да се вълнува от общуването. Все едно че бе стъпила на твърда земя след седмици, прекарани в разбушувало се море. Усети вътре в себе си, че старата света майка и всички останали се събуждат и питат:

— Какво беше това? Какво се случи? Къде бе това място?

А сред всичко това си проправяше път прозрението, че нейният син е Куизъц Хадерах, онзи, който може да бъде едновременно на много места. Той бе осъществената мечта на „Бин Джезърит“. Това обаче не й носеше утеха.

— Какво се случи? — попита Чани.

Джесика поклати глава. Заговори Пол:

— У всекиго от нас има древна сила, която взема и древна сила, която дава. За един мъж е малко трудно да се изправи с лице срещу онова място вътре в него, където се намира силата, която взема. За него е обаче почти невъзможно да проникне до силата, която дава, без да се преобрази в нещо различно от човек. При жената положението е обратното.

Джесика вдигна очи и видя, че докато слушаше Пол, Чани не сваляше поглед от нея.

— Разбираш ли ме, майко? — попита Пол.

Тя едва успя да кимне.

— Тези неща в нас са толкова древни — продължи Пол, — че са заложени във всяка отделна клетка на нашия организъм. Ние сме оформени от тези сили. Човек може да си каже: „Да, ясно ми е как може да стане такова нещо.“ Но когато надзърне вътре в себе си и се сблъска с разголената сила на своя собствен живот, тогава разбира, че го заплашва опасност. Тогава човек разбира, че тази сила може да го смаже. Най-голямата опасност за онзи, който дава е силата, която взема. Най-голямата опасност за онзи, който взема, е силата, която дава. И е еднакво лесно човек да бъде смазан както при даването, така и при вземането.

— А ти, сине мой — попита Джесика, ти какъв си — даваш ли, или вземаш?

— Аз съм в самия център на равновесието — отговори той. — Не мога да дам, без да взема, и не мога да взема, без да… — Той млъкна и се извърна към стената от дясната си страна.

Чани усети по бузата си лек ветрец, обърна се и видя как завесите се затварят.

— Това бе Ойтем — рече Пол. — Подслушвал е.

Възприемайки тези думи, Чани бе осенена от прорицателската способност, която преследваше Пол, и тя видя нещо-което-предстоеше-да-стане като нещо-което-вече-се-е-случило. Ойтем щеше да се разприказва за чутото и видяното от него. Другите щяха да разтръбят разказа му, докато пламнеше пожарът. Пол Муад’Диб не е като останалите мъже, щяха да кажат те. Вече не може да има никакво съмнение. Той е мъж, но чрез Водата на живота може да прозре нещата, както би го сторила една света майка. Той наистина е Лизан-ал-Гаиб.

— Ти надзърна в бъдещето, Пол — рече Джесика. — Ще ни кажеш ли какво видя?

— Не в бъдещето — отговори той. — Видях настоящето, — Той с усилие се надигна и седна и когато Чани понечи да му помогне, той й махна с ръка да не се приближава. — Космосът над Аракис е пълен с кораби на Сдружението.

Увереността в гласа му накара Джесика да потрепери.

— Там е самият падишах-император — продължи Пол. Той вдигна очи към тавана на помещението. — С любимата си Жрица на истината¤ и с пет легиона сардукари. Там е и старият барон Харконен заедно с Туфир Хауът и седем кораба, претъпкани с всички редовни войници, които са успели да свикат под знамената. Всяка Велика династия е изпратила свои воини, които сега се намират в небето над нас и… чакат.

Чани разтърси глава, без да може да откъсне очи от Пол. Необикновеното му държане, безизразният глас, погледът му, който гледаше през нея — всичко това я изпълваше със страхопочитание.

Джесика се опита да преглътне с пресъхнало гърло и попита:

— Какво чакат?

Пол я погледна.

— Да получат от Сдружението разрешение за кацане. Всеки военен кораб, който кацне без предупреждение на Аракис, ще бъде унищожен от Сдружението.