Франк Хърбърт - Дюна

— Това не са празни приказки, Гърни — намеси се Пол. Той направи няколко крачки и застана до майка си, лице с лице срещу Гърни. — Не говорим празни приказки, а за нещо, което носи радост между приятели. Ще ми направиш голяма услуга, ако й посвириш сега. Бойните планове могат да почакат малко. Във всеки случай до утре няма да влизаме в бой.

— Ще… ще отида да си донеса балисета — каза Гърни. — В коридора е. — Той мина покрай тях и излезе през завесите.

Пол сложи ръка на рамото на майка си и откри, че тя трепери.

— Всичко свърши, майко — рече той.

Без да се обръща, тя го изгледа косо с крайчеца на окото си.

— Свърши ли?

— Разбира се, Гърни е…

— Гърни ли? О… да. — Тя сведе очи.

Завесите прошумяха, когато Гърни се завърна с балисета си. Той започна да го настройва, като избягваше погледите им. Драпериите върху стените поглъщаха кънтящите звуци и от това инструментът звучеше тихо и задушевно.

Пол заведе майка си до стената и я настани да седне на една възглавница с гръб към плътните драперии. Внезапно го порази колко състарена е тя, с тези наченки на сухите бръчки на пустинята по лицето и бръчиците, които излизаха от ъгълчетата на забулените в синьо очи.

„Уморена е“ — помисли си. — „Трябва да намерим начин да облекчим товара й.“

Гърни взе един акорд.

Пол го погледна и каза:

— Има… някои неща, които изискват личната ми намеса. Изчакайте ме тук.

Гърни кимна. Сякаш мислите му бяха много надалеч, сякаш за миг бе отлетял към ведрите небеса на Каладън, обещаващи дъжд, с бухлати облаци на хоризонта.

Пол насила се обърна и излизе през тежките завеси на страничния коридор. Чу как зад гърба му Гърни пое някаква мелодия и пътем се спря за миг, за да послуша приглушената музика.

От един ъгъл на коридора пред Пол изникна облечен в роба федейкин вестоносец. Мъжът бе отметнал назад качулката и бе разхлабил катарамите си така, че влагосъхраняващият му костюм не бе пристегнат около шията — доказателство, че току-що бе дошъл от откритата пустиня.

Пол му кимна да спре, пусна завесите и тръгна по коридора към него.

Федейкинът се поклони с длани, събрани за молитва, така както би поздравил една света майка или сайядина.

— Муад’Диб — рече той. — вождовете започнаха да пристигат за Сбора.

— Толкова скоро!

— Това са онези вождове, които Стилгар призова преди, когато се смяташе, че… — Той сви рамене.

— Разбирам. — Пол погледна назад, към стаята, откъдето се носеше слабият звън на балисет и си помисли за старата любима песен на майка му — странно съчетание на весела мелодия и тъжни думи. — Стилгар скоро ще дойде тук с останалите. Заведи ги в стаята при майка ми.

— Ще изчакам тук, Муад’Диб — каза вестоносецът.

— Да… добре, направи така.

Пол мина покрай федейкина и се отправи към онова място във вътрешността на пещерата, което го имаше във всички тези пещери — мястото, близо до басейна, в който се съхраняваше водата. На това място трябвате да има малък шай-хулуд, не по-дълъг от девет метра червей, чийто растеж бе спрян в капан на заобикалящите го водни канали. Творецът-вестител, излязъл от вектора на малкия творец-вестител, избягваше водата, тъй като тя бе отрова за него. А удавянето на твореца-вестител бе най-голямата тайна на свободните, защото при това действие се получаваше Водата на живота, крепяща тяхното единство — отровата, която можеше да бъде превърната само от света майка.

Бе взел това решение, когато се сблъска с напрежението от опасността, заплашила майка му. Нито една пътека от бъдещето, видяно някога от него, не му бе подсказала този миг на опасност от страна на Гърни Халик. Бъдещето — сивото, забулено в облаци бъдеще с предчувствието, което излъчваше, че цялата вселена се придвижва към безумство, висеше наоколо му като призрачен свят.

„Трябва да надникна в него“ — помисли си той. Организмът на Пол бавно си беше изградил известна търпимост към подправката, от което виденията от бъдещето бяха започнали да стават все по-малобройни и по-малобройни… все по-неясни и по-неясни. Изходът