Франк Хърбърт - Дюна

— Значи ли това, че в заслона няма нищо приятно? — попита той.

— Приятни са децата. Спазваме обичаите. Имаме достатъчно храна. Понякога някоя от нас може да дойде на север, за да се събере с мъжа си. Животът трябва да продължава.

— Сестра ми, Алая… хората приемат ли я вече?

Чани се обърна към него. Очите й го пронизаха на светлината на настъпващия ден.

— Това е въпрос, който ще трябва да обсъдим друг път, любими.

— Нека го обсъдим сега.

— Трябва да запазиш силите си за изпитанието — рече тя.

Пол долови колебанието в гласа й и разбра, че е засегнал чувствителна струна.

— Непознатото носи своите собствени тревоги — рече той.

След малко тя кимна и каза:

— Все още… съществуват недоразумения, породени от необикновеността на Алая. Жените се боят, защото все пак тя е дете, кажи-речи още бебе, а вече говори… за неща, които са известни само на възрастните. Те не проумяват… промяната, настъпила в утробата, след която Алая е станала… различна.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита той. И си помисли: „Имах видения, в които над Алая бе надвиснала беда.“

Чани погледна към заревото на изгрева.

— Някои от жените се съюзиха, за да се оплачат на светата майка. Поискаха от нея да прогони демона, вселил се в дъщеря й. Те цитираха свещените книги: „Не допускайте сред нас да живее вещица!“

— А какво им отговори майка ми?

— Каза им какво гласи законът и ги отпрати засрамени. Ето какво им каза: „Ако Алая подбужда бедата, то грешката тогава е на предводителите, че не са успели да предвидят и предотвратят тази беда.“ И се помъчи да им обясни как промяната бе подействувала на Алая в утробата. Жените обаче се ядосаха, защото ги бяха засрамили. Тръгнаха си, роптаейки.

„Заради Алая ще стане някаква беда“ — помисли си Пол.

Вятърът, понесъл прозрачни песъчинки, погали лицето му там, където не бе закрито, и той усети благоуханието на предходна каша.

— Ел-Сайял¤, пясъчният дъжд, който довежда утрото — промълви Пол.

Пол обходи с поглед сивите пясъци на пустинния пейзаж, този безмилостен пейзаж и пясъците, потънали в собствените си очертания. Яростна светкавица разсече един тъмен ъгъл на юг — знак, че там някъде бурята струпва статичното си напрежение. Дълго след това се разнесе тътенът на гръмотевицата.

— Гласът, който разхубавява земята — обади се Чани.

Повечето от федейкините вече заизлизаха от палатките си. Караулите се завръщаха от постовете край бивака. Работата наоколо вървеше гладко, по установения от древни времена ред, който не се нуждаеше от заповеди.

„Давай колкото се може по-малко заповеди“ — беше казал баща му веднъж… много отдавна. — „Дадеш ли веднъж заповед на някои свой подчинен, после винаги ще трябва да го правиш.“

Свободните знаеха по инстинкт това правило. Вододелецът на отряда поде сутрешната песен, но сега прибави към нея и обредния зов за посвещението на нов пясъчен ездач¤.

— Светът е пепелище — пееше мъжът и ридаещият му глас се носеше над дюните. — Кой може да прогони ангела на смъртта? Онова, що Шай-хулуд е повелил — то трябва да стане.

Пол се заслуша и разпозна, че това бяха думите, с които започваше и предсмъртната песен на неговите федейкини — думите, които тези безстрашни воини изричаха, когато се хвърляха в битката.

„Дали днес тук няма да се издигне скално светилище, което да отбележи угасването на още една душа?“ — запита се Пол. — „Дали за в бъдеще свободните няма да спират тук, за да прибави всеки от тях по още един камък на могилата и да спомене Муад’Диб, загинал на това място?“

Знаеше, че това бе една от възможностите днес, вероятност по пътеките на бъдещето, които излизаха от този отрязък от време и пространство. Неясното видение го измъчваше. Колкото повече се съпротивляваше на ужасното си предназначение и се бореше срещу похода на легионите, толкова по-объркани ставаха епизодите, които виждаше в бъдещето. Цялото му бъдеще се превръщаше в някаква река, която се спускаше с грохот към бездната — към зловещия отрязък от време, отвъд който всичко чезнеше в мъгла и облаци.

— Стилгар се задава — рече Чани. — Трябва да застана по-далеч от теб, любими. Сега ще трябва да се превърна в сайядина по Надзора и да следя за съблюдаването на обреда, за да бъде отразен правдиво в Летописите. — Вдигна очи към него и сдържаността й отстъпи за миг, но тя веднага си възвърна самообладанието. — Когато всичко свърши, ще ти приготвя закуската със собствените си ръце — рече тя. И се обърна настрани.