Тери Пратчет - Посестрими в занаята

Замъкът шеметно се беше надвесил над разпенената бяла вода на река Ланкър, която мрачно тътнеше хиляда стъпки по-надолу. От време на време късчета мазилка падаха в нея.

Въпреки че беше малък, замъкът разполагаше с хиляди места, където да се скрие корона.

Дукесата профуча край него, за да си намери да ругае някого другиго, и остави лорд Фелмет да съзерцава унило пейзажа. Започваше да вали.

Наред с разигралите се събития някой гръмовно почука на портите на замъка. Това сериозно разстрои дворцовия вратар. Той играеше в топлината на кухнята „Черен Петър“ с дворцовия готвач и дворцовия шут.

Вратарят изръмжа и се изправи.

— Тропа се отвъд.

— Къде отвъд? — попита Шутът.

— Отвъд портата, глупако.

Шутът притеснено го изгледа.

— Тропане отвъд портата? — подозрително попита той. — Това Зен ли е, що ли?

Когато вратарят с пъшкане и сумтене се отправи към вратите на замъка, готвачът побутна още един петак към купчинката със залозите и хвърли остър поглед над картите си към Шута.

— Какво е Зен?

Камбанките на Шута звъннаха, докато си подреждаше картите. Без да се замисли, той обясни:

— О, това е разновидност на клачианската философска система Сумтин, известна с аскетизма си и със стремежа към личен духовен мир и завършеност, които се постигат посредством медитация и дихателни техники. Интересен аспект на философията им е задаването на привидно безсмислени въпроси с цел разширяване на дверите на възприятието.

— Я пак повтори — подозрително каза готвачът.

Той беше на ръба на нервен срив. Докато сутринта носеше закуската към Голямата зала, непрекъснато му се струваше, че нещо се опитва да измъкне подноса от ръцете му. И като че това не беше достатъчно лошо, та новият дук го беше върнал обратно, за да му донесе… Той потрепери. Овесена каша! И рохко яйце! Готвачът беше прекалено стар за подобни изненади. Беше свикнал да си върши работата по своя си начин. Беше готвач в истинските традиции на феодалното владение. Ако няма натикана ябълка в устата си и не става за печене, той отказваше да сервира ястието.

Шутът се поколеба с карта в ръка, потисна паниката си и заразсъждава трескаво.

— Мислим си, чиче — изквича той, — дека вий сте по-претъпкан с въпроси, отколкото е платноходката с платна.

Готвачът се успокои.

— Добре де, окей — каза, все още не напълно убеден. На Шута му се наложи да изгуби следващите три раздавания, само и само да замаже грешката.

Междувременно вратарят отвори прозорчето на малката портичка и надникна през дупката.

Кой тропа отвъд? — изръмжа той.

Въпреки че беше измокрен до кости и ужасен до смърт, войникът се поколеба.

— Отвъд? Отвъд кое? — попита той.

— Ако си ме разкарвал само за да ме разиграваш, като нищо можеш да си стоиш отвъд целия ден — меко каза вратарят.

— Не! Аз трябва да видя дука по неотложност! — извика войникът. — Вещиците са излезли!

Вратарят тъкмо се готвеше да отвърне нещо от рода на „Е, добро време на годината са си избрали да наизлизат“ или „И на мене ми се иска да изляза, ама…“. Спря, когато видя изражението на мъжа отвън. Не беше лице на човек, който би проумял шегата. Беше поглед на човек, зърнал неща, с които добрият гражданин не се осмелява да се шегува…

— Вещици? — произнесе лорд Фелмет.

— Вещици! — извика дукесата.

Из ветровитите коридори на замъка слаб глас, също като воя на вятъра в ключалките на вратите, повтори с нотка надежда: „Вещици!“

Хората със свръхестествен усет…

— Това си е намесване в реда на събитията и туй то — обяви Баба Вихронрав. — И нищо добро не ни чака.

— Толкова е романтично! — възкликна задъхано Маграт и потисна една въздишка.

— Гу-гу-гу — изгука Леля Ог.

— Както и да е — заключи Маграт, — ти уби оня ужасен човек!

— Не съм. Аз просто насърчих… събитията да поемат своя курс. — Баба Вихронрав се намръщи. — Той не проявяваше каквото и да е уважение. Веднъж да загубиш уважението на хората, и вече можеш да считаш, че си я загазила.

— Куко ма, мама, отю-ботю-бо.

— Мъжът с каляската обаче ни го донесе, за да го спасим! — извика Маграт. — Той е искал детето да оцелее! Толкова е очевидно! Съдбата така е решила!

— О, очевидно било — повтори Баба Вихронрав. — Признавам ти, очевидно беше. Но само защото са очевидни, не значи, че нещата са истински.

Тя претегли на ръка короната. Усещаше я много тежка, по оня особен начин, който отива отвъд мерките за тегло.

— Да, но идеята е… — започна Маграт.