Тери Пратчет - Стражите! Стражите!

По-мъдрите студенти, дирещи някой по-отдалечен том, имаха грижата да оставят тебеширени драски по рафтовете, докато бродеха все по-навътре из застоялия мрак, и заръчваха на приятелите си да ги потърсят, ако не се върнат до вечеря.

И тъй като магията може само едва-едва да се върже, самите книги в Библиотеката бяха нещо повече от просто преработено дърво и хартия.

Суровата магия пращеше от обложките им и се заземяваше безопасно в медните перила, приковани към всеки рафт точно за тази цел. Бледи фигурки от син огън пропълзяваха по шкафовете и се носеше шум, книжен шепот, също като от колония спящи скорци. В тишината на нощта книгите си говореха една с друга.Носеше се и шумът от нечие хъркане.

Светлината от рафтовете не толкова разсейваше, колкото подчертаваше тъмнината, но виолетовото й пламъче стигаше колкото наблюдателят да различи едно старинно, очукано писалище точно под централното кубе.

Хъркането идваше изпод него, където съдрано одеяло едва покриваше нещо прилично на купчина чували с пясък, но всъщност беше един мъжки орангутан в зряла възраст.

Това беше Библиотекарят.

Не бяха много хората напоследък, на които им правеше впечатление фактът, че той е маймуна. Промяната бе предизвикана от магическа злополука — една постоянна възможност, когато се пазят накуп толкова много и толкова мощни книги, и се смяташе, че той даже леко се е отървал. В края на краищата той все още беше в приблизително същата форма. Пък и му бяха разрешили да си запази работата, в която беше доста добър, макар че „разрешили“ не е най-точната дума. Начинът, по който той можеше да разтегли горната си устна и да разкрие повече невероятно жълти зъби от която и да било друга уста, която Университетският съвет някога беше виждал, някак подейства този въпрос всъщност никога да не бъде повдигнат.

Но сега се долови и друг шум — чужд тук, звук от проскърцването на отваряща се врата. По пода изтопуркаха стъпки и изчезнаха сред скупчените рафтове. Книгите зашумолиха негодуващо, а някои от по-големите магически енциклопедии издрънчаха с вериги.

Библиотекарят продължи да спи, унасян от шепота на дъжда.

В прегръдката на канавката си, на километър оттам, Капитан Ваймс от Нощната стража отвори уста и запя.

А пък една загърната в черен плащ фигура се втурна през среднощните улици, като прибягваше от врата на врата, докато стигна до мрачен и неприветлив главен вход. Никоя обикновена врата не става толкова мрачна от само себе си, човек можеше да усети това. Изглеждаше, сякаш архитекта са го привикали вътре и са му дали специални наставления. Искаме нещо страховито от тъмен дъб. Я сложи един неприятен водоливник над свода, направи я да се затръшва така, сякаш стъпва великан и дай на всеки да разбере, че това не е от вратите, дето викат „бим-бам“, когато дръпнеш звънеца.

Фигурата изчука някакъв сложен код по тъмната дървения. Отвори се миниатюрна преграда с решетки и едно подозрително око надникна навън.

— „Знаменателният бухал буха в нощта“ — каза посетителят, докато се опитваше да изтръска плаща си от дъждовната вода.

— „Но много сиви господари тъжно ходят при хората, останали без повелител“ — напевно произнесе глас от другата страна на решетката.

— „Ура, ура за дъщерята на сестрата на старата мома“ — отвърна мократа фигура.

— „За палача всички молители са с еднакво високо положение.“

— „И все пак, розата е вътре в бодила.“

— „Добрата майка прави боб-чорба за блудния син“ — каза гласът иззад вратата.

Последва пауза, нарушавана само от шума на дъжда. И тогава посетителят попита:

— Какво?

— „Добрата майка прави боб-чорба за блудния син“.

Последва нова, по-дълга пауза. И тогава мократа фигура каза:

— Сигурен ли си, че зле построената кула не се тресе мощно от прелитащата пеперуда?

— А, не. Боб-чорба е. Съжалявам.

Дъждът неумолимо съскаше в неловкото мълчание.

— Ами УкУшарения кит? — попита прогизналият посетител, опитвайки се да се примъкне под заслона, който предлагаше входната врата, колкото и малък да беше.

— Какво за него?

— Не би трябвало да знае нищо за мощните дълбини, ако трябва да ти кажа.

— О, УкУшарения кит. Търсите Прояснените братя на абаносовата нощ. Три врати по-надолу.

— А вие кои сте тогава?

— Ние сме Озарените и древни братя на Ий.

— Аз пък си мислех, че се събирате на Сиропената улица — промърмори мокрият след известно време.

— Е, да, ама… Знаете как е. Клубът на дърворезбарите ползва стаята във вторниците. Малко се бяхме поомешали.