Джеймс Уайт - Галактическа болница

— Той непрекъснато си причинява травми, блъскайки се в тази мрежа. Както виждате, за малко не загуби още едно от пипалата си.

Приликла възрази срещу свалянето на мрежата, като каза, че сега, когато пациентът ще се движи свободно из стаята, опасността от наранявания ще се увеличи. Конуей изтъкна, че така, както е захапал опашката си и насочил пипалата си навън, пациентът едва ли ще може да се движи много свободно. Сега му хрумна мисълта, че тази поза на болния прилича твърде много на отбранителна. Тя му напомняше за позата на котка, която при схватка ляга на едната си страна, така че и четирите й лапи да са готови за действие. Сега пред него лежеше една десетлапа котка, която можеше да се защищава от всички страни.

Вродените рефлекси бяха продукт на еволюцията. Но защо му бе необходимо на съществото да заема такава отбранителна поза и да не допуска никого до себе си дори тогава, когато най-много се нуждае от помощ…?

Изведнъж в съзнанието му просветля — Конуей бе намерил отговора на своя въпрос. Не, побърза да се поправи той — бе почти сигурен, че е намерил отговора.

Всички от самото начало бяха допуснали грешка в предположенията си за същността на заболяването. Неговата нова теория отчиташе, че бяха стигнали и до грешно заключение — просто и единствено, лежащо в основата на диагнозата. Тази теория обясняваше враждебността на пациента и неговото физическо и душевно състояние. Тя дори посочваше единствения възможен метод на лечение. Но най-хубавото в теорията бе онова, което даваше основание на Конуей да повярва, че пациентът не принадлежи към никоя жестока и войнствена раса.

Единствената слабост на тази нова теория, бе че тя също можеше да се окаже погрешна.

Първоначалният му ентусиазъм угасна, а увереността му чувствително намаля. Безпокоеше го и това, че не можеше да обсъди с никого набелязания нов курс на лечение. Ако разкриеше някому замисъла си, това би означавало понижение. Заемеше ли се с неговото изпълнение и болният умреше, това би означавало уволнение.

Конуей отново се приближи към пациента и включи транслатора. Той предварително знаеше каква ще бъде реакцията му и може би това, което се канеше да направи, бе акт на жестокост, но той трябваше да се убеди в правотата на теорията си. Той каза:

— Не се тревожете, млади приятелю, ей сега ще възвърнем предишния ви вид…

Реакцията на пациента бе толкова бурна, че д-р Приликла, комуто се предаваха с пълна сила чувствата на пациента, се видя принуден да напусне стаята.

Едва тогава Конуей взе окончателно решение.

През следващите три дни Конуей редовно посещаваше болния. Отбелязваше акуратно темповете на растежа на плътната влакнеста кора, която вече покриваше две трети от тялото на пациента. Нямаше съмнение, че тя не само се разпространяваше бързо, но ставаше все по-плътна. Той направи биопсия и изпрати материала в патологичната лаборатория, откъдето отговориха, че пациентът страда от особена и изключително злокачествена форма на рак на кожата и питаха какво ще предприемат — радиоактивна терапия или хирургическа интервенция. Конуей отговори, че и едното, и другото крият опасност за живота на пациента.

През тези три дни Конуей направи решителна крачка — издаде заповед никой, който се свързва с пациента посредством транслатора, да не утешава болния. Съществото бе вече пострадало достатъчно много от тази форма на доброжелателна глупост. Ако Конуей имаше право да забрани достъпа в отделението за всички освен за себе си, Кърсед и Приликла, той щеше да го стори без колебание.

През по-голямата част от времето Конуей убеждаваше само себе си, че постъпва правилно.

От деня на консилиума той съзнателно избягваше д-р Манън. Не искаше старият му приятел да обсъжда с него развитието на болестта, защото Манън бе достатъчно умен, за да се остави да го подведат, а Конуей дори и на него не можеше да каже истината. Най-доброто разрешение бе капитан Съмърфийлд да има достатъчно работа на кораба, за да не може да мисли за друго нещо, O’Мара и Скемптън да забравят за съществуването на Конуей, а Манън да не си пъха носа в чуждите работи.

Но толкова хубави неща не се случваха обикновено.

Когато на петия ден Конуей направи второто си сутрешно посещение в отделението, той завари д-р Манън, който го очакваше. По всички правила Манън го помоли за разрешение да види пациента. Когато приключи с тази формалност, той каза:

— Вижте какво, нагли младежо, дойде ми до гуша всеки път, когато ме срещнете, да ви виждам как си забивате носа в земята или го вдигате към тавана. Ако нямах кожа, дебела като на тралт, сигурно щях да се засегна от това. Знам, че новоизлюпените Старши терапевти малко се престарават през първите няколко седмици, но вашето поведение минава границите на приличието.