— Объркване, ярост и силен страх — звучеше гласът на лекаря ЖЛНО по неговия собствен транслатор. Изминаха няколко минути, но силата и видът на емоционалните реакции не се променяха. Конуей реши да предприеме следващата крачка.
— Предайте му, че се готвя да вляза във физически контакт с него — каза той на O’Мара. — Моля да ме извини, ако това се окаже неприятно за него, но му кажете, че нямам намерение да му сторя нищо лошо.
Той взе една дълга заострена сонда и леко я допря до мястото, където образуванието бе най-плътно. Приликла съобщи, че в отговор на това няма никаква реакция. Очевидно пациентът изпадаше в ярост само когато го докосваха в онези участъци от кожата, които не бяха обхванати от отока. Конуей почувствува, че все пак успяха да стигнат до нещо.
Като изключи транслатора на пациента, той каза:
— На това се и надявах. Ако засегнатите участъци са нечувствителни към болка, ще можем с помощта на пациента да освободим устата, без да прибягваме към упойка. Освен това нямаме никаква представа за неговата обмяна на веществата и ако му дадем упойка, рискуваме да го убием. А вие сигурен ли сте — обърна се той неочаквано към Приликла, — че пациентът чува и разбира това, което му говорим.
— Да, докторе — отвърна Приликла, — той разбира всичко, когато му говорите бавно и ясно.
Конуей включи отново транслатора и започна с тих глас:
— Ние се каним да ви помогнем. Първоначално искаме да ви позволим да възстановите естественото си положение, като освободим устата ви, а след това ще отстраним това злокачествено…
Внезапно мрежата се размърда и пет чифта пипала започнаха яростно да се размахват във всички посоки. Ругаейки, Конуей отскочи настрани. Той се сърдеше на пациента, но още повече се сърдеше на себе си, защото бе постъпил прибързано…
— Страх и ярост — докладва Приликла и добави: — Това същество… струва ми се, че то има причина за такава реакция.
— Но защо? Аз само искам да му помогна…!
Съпротивата на пациента достигна до невероятна ярост. Крехкото тяло на Приликла потрепваше под напора на емоционалната буря, бушуваща в мозъка на болния. Едно от пипалата на пациента, което се подаваше от покрит с кора участък, се заплете в мрежата и се откъсна.
Такава сляпа безпричинна паника, помисли си уморено Конуей. Но Приликла бе казал, че пациентът има основание за тази емоционална реакция. Конуей изруга. Дори мисловната дейност на пациента бе противоречива.
— А сега? — запита Манън, когато болният отново утихна.
— Страх, гняв и ненавист — докладва Приликла. — Мога съвсем определено да кажа, че той не желае нашата помощ.
— Очевидно попаднахме на много болен звяр — обади се мрачно O’Мара.
Тези думи прокънтяха като ехо в мозъка на Конуей.
Те имаха огромно значение. O’Мара, разбира се, бе имал предвид душевното състояние на пациента, но това нямаше значение. Много болен звяр — това беше ключът към ребуса и останалите му части започнаха да застават на местата си. Все още нещо липсваше, но и това, което вече знаеше, бе достатъчно, за да изпълни Конуей със страх — такъв ужасен страх, какъвто той никога през живота си не бе изпитвал.
Когато заговори, той едва разпозна собствения си глас:
— Благодаря ви, господа. Ще трябва да се спра на друг подход към пациента. Когато съм готов с решението си, ще ви уведомя…
Искаше му се всички да си отидат и да го оставят да обмисли въпроса. Изпитваше и желанието да избяга нанякъде и да се скрие, макар че едва ли в цялата Галактика можеше да се намери кътче, където би могъл да се скрие от това, което го плашеше.
Сега всички бяха втренчили поглед в него и лицата им изразяваха изненада, тревога и объркване. Много пациенти не желаеха да бъдат лекувани, но това не означаваше, че при първите признаци на съпротива от тяхна страна докторът ще прекъсне лечението. Очевидно те решиха, че Конуей се е уплашил от предстоящата крайно неприятна и технически сложна операция и всеки по свой път се опита да го окуражи. Дори Скемптън предлагаше, различни варианти.
— …Щом ви тревожи най-много въпросът с упойката — говореше Скемптън, — нима не е възможно патолозите да създадат наркоза въз основа на данните, получени от умряло или ранено същество? Непрекъснато си мисля за търсенето на другата половина от кораба, което предложихте преди малко. Струва ми се, че сега вие имате всички основания да настоявате за започването му. Искате ли да…
— Не!
Сега вече наистина всички погледи се втренчиха в него. У O’Мара се събуди професионален интерес. Конуей припряно заговори:
Читать дальше