Димитър Талев: Илинден

— Нищо не му сторих… Защо ме удари, кучето бесно!

Детето цяло се бе обърнало към него, от очите му се ронеха едри сълзи, но то не знаеше как да му помогне. Като видя чичко Атанас заплаканото му лице и голямата му скръб, забърза, заклати се на кривата си нога:

— Да ида аз за симидчето.

Борко се спусна към него, обхвана колената му:

— Не, не! Пак ще те срещне некой турчин…

— Ще ме срещне… Аз него на парчета, ама ето требва да се търпи. Се ние сме виновни за сичко. И когато ни бият.

Когато вече на съмване Лазар Глаушев водеше детето си в къщи, то се притискаше трепетно към него — боеше се и за себе си, и за баща си. Не попита нищо — нямаше какво и да пита.

Когато през следващите дни Лазар Глаушев протягаше ръка към детето си, за да го заведе пак в чаршията, то тръгваше с премаляло сърце. Но не се противеше. Ами нали неговият татко отиваше всеки ден там, при страшните турци? И детето тръгваше с него, макар с разтуптяно сърце. По едно време Лазар го изостави. Той бе забелязал, че малкият не тръгваше о охота за чаршията, а и времето бе започнало да се разваля.

Настанаха мрачните есенни дни, дойде и зима. Ния Глаушева държеше Бориса все близу до себе си — боеше се за здравето му. И сега детето често боледуваше. То живееше и в непрестанен страх за баща си, за чичко Атанас.

— Татко, има ли пак турци в чаршията?

— Има. Винаги има.

Много рядко се случваше турчин да мине през българските махали и Борис знаеше, че турци имаше само в чаршията и някъде там, по турската махала. Той не можеше да накара баща си да не отива в чаршията. Всички бащи отиват там. Толкова много страх се насъбра в малкото му сърце, че през един от първите хубави пролетни дни на другата година, когато вече и майка му го караше да излиза на слънце, Борис сам тръгна за чаршията. Сега той беше и по-голям, по-смел. Не можеше да изтрае повече с тоя страх в сърцето си, искаше да види какво става там с баща му. Само да не го срещне някой турчин, докато стигне До бащиния си дюкян; но той може и да се скрие някъде, да избяга, ако срещне турчин. Не каза нищо и на майка си.

Детето вървеше по вече познати улици и като че ли тънките му крачка сами го носеха нататък. Но то не можа да стигне до чаршията. Когато минаваше пред портата на старата църква, край него зашумя една разтревожена дружина от по-големи и по-малки деца. Обърна се едно от тях, махна му с ръка:

— Хайде… В църквата има убити люде! Турци ги убили, турци…

Борис тръгна след тях. Причината му се видя много важна и той прекъсна това свое мъчително пътуване към дюкяна на баща си.

В тесния, мрачен притвор на църквата имаше и други люде. Повечето бяха стари жени. Всички се бяха струпали на горния край на притвора. Убитите не се виждаха. Чуваше се тих говор, над главите на людете и тук-там между нозете им по белите плочи трептеше бледа светлина. Убитите бяха там, но как изглеждаха — детето не беше виждало убити люде. То се приближи, провря се между струпалите се около тях и отеднаж ги видя в светлината на няколко запалени свещи. Те бяха двама селяни, лежеха неподвижни на каменния под на притвора; виждаше се, и детето негли забеляза това, че не те, а друг някой бе прибрал ръцете им — така бяха сложени те една върху друга на гърдите. И лицата им какви бяха прежълтели… Ето какви са мъртвите — неподвижни и с такива жълти лица. Но по извехтялата селска риза на единия от убитите се виждаше и широко, потъмняло кърваво петно. Някой каза:

— Требва да са баща и син… После друг някой извика:

— Ха си вървете, деца! Не е за вас тука…

Борис излезе пак на улицата и се спря пред църковната порта. Би искал да изтича при майка си, да се сгуши до нея, да се скрие. Но това, от което искаше да избяга, беше в него, в самото му сърце. Неговото малко сърце беше изпълнено с ужас и скръб. Детето бе видяло убити, мъртви люде, то се боеше от турците, уплаши се още повече от смъртта, която бяха причинили те, боеше се за себе си, но се боеше и за баща си. Той беше сега там, при турците, при убийците. Ако детето избяга при майка си, тя ще го запази, но баща му ще остане при турците; няма да му каже никой, че те са убили двама селяни… Те могат да убият и него, и чичко Атанас. Детето ще отиде да им каже всичко, ще ги предупреди и ако дойдат турци, то ще вика с всички сили, ще плаче…

То тръгна към чаршията. И припадна там, в ръцете на баща си.

Малкият Борис Глаушев лежеше в постелята си със затворени очи и цял гореше в мъчителна треска. В стаята миришеше на оцет — бяха го разтривали с оцет, слагаха и на главата му кърпи, намокрени с оцет. Вече се смрачаваше, стаята се изпълни със здрач. Детето отвори уплашени очи и се примоли: