Димитър Талев - Илинден

Ветър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня,… с тръба зове своите братя — сички на оръжие!

Дойде време, ставайте, от сън се събуждайте, доста робство и тиранство, сички на оръжие! …

Пее и тупа с нога. Започна и по-често да стреля. А отвън турците чуваха песните му и все повече куршуми тупкаха по стената около неговата бойница. Като започна да пее „Жив е той, жив е…“, започна да бръмчи под носа си и Димко. Те двамата често биваха на един ум.

— Е-ха, момче Арсо! — се провикна по едно време на песните му Димко. — Еднаж човек се ражда, еднаж ще мре!

Престана да плаче и Нове, заслуша се и той; усмихваше се под пухкавите си мустачки и Фидан.

Над главите на войводата и на Димко се чу сподавеният глас на Китан Щърко; той, изглежда, бе легнал по корем на пода и се бе надвесил над откритата стълба.

— Войводо… ела да видиш двама турци — хе така са си легнали, цели се виждат отгоре, ама немам пушка…

— А бре ти, Щърко, жив ли си още? Забравихме те горе, мама му стара — дигна към него лице в тъмнината Димко. — Какво се вижда, казваш?

— Полечка се приближих до един прозорец, понадигнах се… гледам — цели се виждат. Двама един до друг. Ама немам пушка…

— Иди виж — рече тихо войводата, без да се обърне, и додаде: — Умната.

Димко това и чакаше. Той се изкачи горе и скоро след това се чуха два изстрела един след друг — дрезгави и тежки — от дългата му манлихера; само той и войводата имаха манлихери, та се познаваха изстрелите им. Зачестиха отеднаж изстрелите отвън чуваше се как падаше горе мазилка от тавана и от стените. Димко каза нещо горе, но не можеше да се разбере. После, в едно късо затишие, чу се гласът на Щърко:

— Дай бре, моля ти се, един път барем да пукна с пушката…

— Пушка не се дава, момче — отвърна поучително Димко. — Като умра, вземи я, харизвам ти я. И къде ще се показваш сега на прозорците — веднага ще ти скъсат сенката. Лежи тука и си ги отваряй очите…

Чу се тежка въздишка и сетне пак гласът на Димко:

— Страх ли те е, а?

— Е, па, страх ми е… Да имах барем една пушка…

Димко слезе пак на мястото си при вратата. Познаваше се по гласа му, че се бе засмял с всичките си зъби:

— Отдолу не се виждат, зад стената, ама отгоре… Чернеят се в тъмнината като сомове в тиня. Един до друг, само главите и рамената скрити зад стената. Единият, с първия куршум, не мръдна. Другият цял се сви зад стената, скри се, за него не знам: може и да не съм го ударил добре. Нема да отидем сами при свети Петър. Ама тия, турците, по друга пътечка ще хванат, те яри Мохамеда.

Войводата нищо не отговори. След малко Димко изшушука:

— Чуваш ли?

— Чувам — отвърна Церски.

— Какво е това? — И сам си отговори: — Това са коне. Много. Кавалерия препуска. За нас ли?

— Ще видим що е… за кого е…

Над главите им се чу пак задъханият шепот на Щърко:

— Като облак… Аскер на коне. Ей ги сега дотърчаха, но се скриха там, зад къщите… Да имах барем една пушка…

— Защо им е кавалерия? — подигна рамена в тъмнината Димко.

Войводата, изглежда, се бе ослушал навън, залепил око на бойницата си. После каза:

— За да дойдат по-скоро. С коне.

Вън стрелбата се засили, сгъстяваше се от всички страни. Дочуваха се гласове. Стефо бързо притисна приклада на пушката, както беше провряна през бойницата; също и Димко. Изгърмяха и двамата с манлихерите си. Стреляха и другарите им. Вън се мяркаха сенки, прибягваха, залягаха около кулата. Току-що пристигналите аскери бяха оставили конете си негде зад селските къщи и сега тичаха да засилят обсадата. На няколко места около кулата, на откритото, както беше осветено едва-едва от зрака на ведрото звездно небе, тръшнаха се черни сенки — улучени аскери. Миг по-Късно един от тях, пред бойницата на Фидана, се наДигна и започна да пълзи назад — да избяга. Младият четник се прицели със стиснати зъби, гръмна. Раздвижилата се сянка легна пак на земята и вече не мръдна.

Някое време куршумите на турците чукаха по стените на кулата отвън като градушка. Четниците рядко отговаряха. Скоро започна да стихва и стрелбата на турците. Някой от четниците тихо попита, като че ли питаше самия себе си: — Кое ли време сме?… Не се чу и петел да пропей…

Никой не му отговори.

Някой в тъмнината надигна стомна; чу се как се разплиска водата в нея. Тая вечер, щом се стъмни, един верен човек от селото бе им донесъл две стомни с вода и няколко черни селски хляба с паничка извара. Яли бяха комитите сладко и бяха се смели да не би някой Да тикне в носа си изварата в тъмното.