Димитър Талев - Илинден

Сега се виждаше по-ясно как бяга подгоненият селянин из откритото поле. Виждаха го и войниците, изсипали се от крайната улица. Шефкет Гьокаслан ги пръсна във верига и гонитбата продължи.

— Ние трябва да го заловим, жив трябва да го заловим! — викаше той. — Комита е, не виждате ли… С оръжие е… стреля…

Той пак изпревари аскера далеко напред и не изпущаше от очи селянина. Те тичаха дълго на еднакво разстояние, виждаше турчинът как селянинът прескачаше трапища и долчинки, понякога му се струваше за миг, че той изчезва, боеше се да не би да хване по някой по-дълъг дол и да се скрие. Изеднаж турчинът забеляза, че беглецът видимо изоставаше. Той дори се спря зад един нисък бряг, светна се там и се чу изстрел. Спрял се бе той, изглежда, за да си поеме дъх, искаше да спре и преследвача си. Ала турчинът не се спря и съкрати разстоянието, което ги разделяше, с още няколко стъпки. Той извика на турски:

— Стой бре! Няма да избягаш!

Уморили се бяха вече и двамата и неусетно забавяха стъпките си, та мюлязимът дочу как неколцина от аскера го настигаха. Тъкмо в това време селянинът отеднаж изчезна. Мюлязимът се втурна с последни сили. И малко остана да полети от един почти отвесен бряг. Спря се, струпаха се там и неколцина войници, тичаха далеко зад тях и други войници. Напразно се озърташе в тъмнината Шефкет Гьокаслан — селянинът бе изчезнал без следа. Довтасаха и другите войници. В тишината се чуваше само бързо хрипливо дишане. Някой от аскера тихо продума:

— Това таме, трябва да е село, а?

Нещо се чернееше нататък в тъмнината като гъста сянка, легнала сред полето. Шефкет Гьокаслан знаеше, че нататък има някакво гяурско село, и премисляше: беглецът там ще се скрие; няма да тича все из полето и докога ще тича, ще капне от умора; най-сигурно е за него в селото и там ще побърза да се скрие, ще изчезне като игла в купа сено. Мюлязимът въздъхна разочарован — изплъзна му се гяуринът комита. Войниците зад него помръдваха нетърпеливо, шушнеха нещо помежду си — искат да се връщат калпазаните. А мюлязимът не можеше да откъсне очи от селото. Сърцето му туптеше все още бързо, ноздрите му потрепваха от ловджийска страст. Селото не беше далеко, а не бяха се отдалечили и от града. Внезапно нататък се показа някаква светлина — светна за минутка прозорец или врата и пак угасна. Тая светлина като че ли дръпна нататък младия офицер: я да видим какво става там! И той гласно рече: — Вървете след мене!

Спусна се по пети по стръмния бряг. Чу се шум от сринала се пръст, от ронещи се камъчета, замириса на прах. Долу се оказа доста широчка пътека и мюлязимът тръгна по нея насърчен, следван от аскера. Пътеката се насочи към селото, но по едно време изчезна или пък турците неусетно се бяха отклонили от нея. Минаха през една поляна, през някакви храсталаци, навлязоха в изорана нива. Войниците се бяха проточили в безредие и някои роптаеха глухо. Къде ги водеше тоя полудял мюлязим!

А селото се оказа по-близу, отколкото изглеждаше в тъмнината. Отеднаж се показаха в здрача ниски къщи, белееше се там, изглежда, селската църква — и тя ниска, притисната към земята, а на отсамния край на селото и доста настрана от селските къщи се издигаше друга една сграда на два ката, с бели стени на горния кат. Не беше и тя голяма сграда, но тъкмо тя привлече вниманието на младия мюлязим и той се насочи нататък. Мина през една порутена ограда, минаха след него и войниците му. Дворът на сградата изглеждаше пуст и оставен; няколко дръвчета се чернееха на единия му край. Но Шефкет Гьокаслан ясно дочу човешки глас навътре в сградата, бърз говор и после всичко утихна. Той се спря, струпаха се зад него и войниците му. Издигаха се насреща голи стени, а на горния кат зееха редица прозорци — черни, празни, без рамки и стъкла. Лек, хладен трепет премина през тялото на младия мюлязим. Какво се криеше зад тия стени? Шефкет Гьокаслан пристъпи нататък и се спря пред вратата на сградата, побутна я; беше здраво затворена, не помръдна. Той се обърна към един от войниците зад него:

— Чукай!

Войникът заблъска с приклада на пушката си. После пак. Глухо кънтяха силните удари; вратата беше От здрави, дебели дъски, но беше тясна и ниска, вградена в дебела каменна стена.

Никой не се обаждаше.

Неочаквано отдире се чу глас и някой попита на тУрски:

— Какво има, кардашлар, какво търсите тук? Приближи се турчин, облечен в дънести бечви и чепкен, с пушка в ръце. Беше селският поляк. Войниците му направиха път и той се изправи срещу мюлязима, прикладът на пушката му тупна на земята.