Клифърд Саймък - Братството на талисмана

Ордата я нямаше и в здрачът, пропълзял след залеза на слънцето се разнесе зловоние, което се спусна като мъгла над всичко наоколо.

Дънкан отпусна ръка край тялото си, като все още стискаше набръчкания ръкопис, набръчкан от това, че беше държан твърде здраво.

В здрача се извиси оплакване, не оплакването на света, а друго, много по-близо.

Дънкан се обърна и видя Мег сгушена над вонящата купчина, която някога беше Ендрю и разбра, че оплакването идва от нея.

— Но защо? — попита Даян, като се приближи към нея. — Един отшелник и една вещица.

— Той и даде късче сирене в първия ден, когато я открихме — поясни Дънкан. — Подаде и ръка за да и помогне, когато вървяхме по горската пътека. Стоеше редом с нея, за да направят пътека на онази горска поляна. Не е ли достатъчно?

И така, автентичността на ръкописа нямаше да бъде доказана.

Епископ Уайз в Оксънфорд беше мъртъв и нямаше кой да постави печата на истината върху него. Щеше да бъде върнат в абатството Стендиш и години наред щеше да лежи там, прибран в украсено ковчеже, необявен на света и неизвестен защото никой не би могъл да каже дали е истина или лъжа, действителен документ или набожна измислица.

И все пак, каза си Дънкан, автентичността му беше доказана. Защото това, което унищожи Ордата беше истинността му, автентичността му, доказаните думи и дела на Исус. Всичко по-малко от това нямаше да остави и следа върху Ордата.

Докосна с пръсти кесията си и под натиска им чу успокоителното му шумолене. Толкова пъти, помисли си той, беше правил същото движение и беше слушал пукането на пергамента, но никога с благодарността и сигурността, които чувстваше сега.

Даян се размърда и когато я прегърна се притисна до него.

Огънят гореше силно, от едната му страна Дявол беше изгребал въглени и беше зает, с помощта на Конрад, да пече рибата, която той и Конрад бяха уловили в един малък поток с импровизирана мрежа, направена от заетата риза на Дънкан.

— Къде е Духът? — попита Дънкан. — Известно време беше наоколо, но сега е изчезнал.

— Няма да го видиш — каза Даян. — Отиде да се засели в един замък.

— Замък. Къде е намерил замък?

— Развалините на замъка — отвърна Даян. — Дойде при мене за да иска разрешението ми.

— И ти му го даде?

— Казах му, че не е мой за да го иска от мене, но може да отиде. Казах му, че не виждам как бих могла да го спра.

— Аз му казах същото — рече Дънкан — когато поиска да дойде с нас в Оксънфорд. Изненадан съм, че ще се засели в замъка. Толкова много искаше да отиде в Оксънфорд.

— Каза, че иска дом. Иска място, което да обитава. Каза, че е бил обесен на едно малко дърво, а дървото не може да се обитава, особено когато е толкова незначително.

— Струва ми се, че съм чувал тази жалба и преди. Какво би си помислил Кутбърт?

— Мисля, че Кутбърт, ако знаеше, щеше да бъде доста поласкан. Но Духът, бедното нещо, се нуждаеше толкова много. Каза, че няма дом …

— Ако го слушаш — прекъсна я Дънкан — ще ти скъса сърцето. Радвам се, че няма да го слушам повече. Той беше същинска напаст.

— Ами Дявол? — попита Даян. — Какво ще стане с него?

— Идва с нас. Конрад го покани.

— Радвам се — рече Даян. — Той и Конрад станаха другари. А това е хубаво. Дявол, макар и да е демон, не е твърде лошо създание.

— На поляната той спаси живота на Конрад — каза Дънкан. — Конрад не би забравил подобно нещо.

— И Конрад беше добър с него в замъка — добави Даян. — Както и ти. Всички останали досега са се отнасяли отвратително с него.

Мег им донесе риба върху подноси от брезова кора и приклекна срещу тях.

— Не я яжте веднага — предупреди ги тя. — Оставете я да изстине малко.

— А ти? — запита Даян. — Какво ще правиш сега, след като приключението е свършило? Дявол идва с нас.

— Стендиш Хауз би използвал една постоянна вещица. От години не сме имали — добави Дънкан.

Мег поклати глава.

— Мислих за това. Исках да го обсъдя с вас. Виждате ли, нямам колиба, нямам къде да живея. Изобщо, нямам нищо. Но Ендрю има килия. Предполагате ли, че би възразил. Мисля, че знам къде е. Ако ли не, Снупи каза, че ще ми я покаже.

— Ако искаш това — каза Дънкан, — мисля, че Ендрю може би ще бъде щастлив да знае, че ти си там.

— Мисля — рече Мег, — че той може да ме е харесвал поне малко. Първият път когато се срещнахме, той извади онова парче сирене от джоба си. Имаше мъх по него от джоба му и следи от зъби, защото го беше гризал, и ми го даде, и той …

Гласът и секна и не можа да каже нищо повече. Закри очите си с ръце и, като се изправи бързо, изчезна в тъмнината.