Клифърд Саймък - Братството на талисмана

Отгоре, над кръжащите дракони, някъде в дълбоката синева на небето, се чу неочакван тропот на копита, див рев на ловджийски лов и лай на стотици ловджийски кучета.

Драконите разкъсаха кръга и като размахваха криле отчаяно се мъчеха да избягат. Върху тях се спусна, като ги разпръсна, Дивият ловец, възседнал цвилещият си жребец, чиито подобни на чукове копита хвърляха искри във въздуха. Конят и ездачът се спуснаха толкова ниско, че за момент Дънкан зърна лицето, очите, които грееха диво под гъстите вежди, брадата, която се развяваше над раменете във вятъра на собствената му атака. След това конят, с яростно удрящи копита, отново се изкачваше в синьото небе, а Ловецът размахваше своят рог в ръка. Драконите отчаяно летяха надалеч от ловджийските кучета, които лаеха след тях из небето.

Дънкан видя, че останалите от отряда се насочват напред към безопасността на острова. Даян влачеше куцащия Ендрю, а Конрад упорито газеше напред.

Дънкан нагази и хвана Красавица. Когато я докосна разбра, че е мъртва. Тялото и плуваше и той го повлече към брега. Там седна и сложи главата и в скута си. Положи колебливо ръка и я погали, като дръпна нежно дългите, копринени уши. Нямаше повече, помисли си той, малките ситнещи крака да танцуват по пътя пред него. Най-малка и най-скромна от всичките тях, а сега това.

Мека муцуна побутна рамото му и Дънкан извърна глава. Даниел меко изпръхтя срещу него. Протегна ръка и погали коня.

— Изгубихме я, момче — рече той. — Изгубихме нашата Красавица.

Дънкан вървеше по горската пътека когато срещна великана. Беше ранна пролет и всички дървета имаха мекия, жълто-зелен, дантелен вид, който придобиваха когато листата започваха да се разпукват от пъпките си. Имаше много цветя — гората беше покрита с цветя във всички нюанси — малки цветя, които кимаха на Дънкан при минаването му, като че ли го познаваха и искаха да го поздравят. Гората беше приятно място, доста просторна, с много светлина и въздух, а не една от онези гъсти, мрачни, дори заплашителни гори, които през цялото време се приближават, като че ли възнамеряват да уловят пътника.

Дънкан не знаеше къде се намира гората, не знаеше откъде е тръгнал, нито къде отива. Достатъчно беше, че е там. Той вървеше само в настоящия момент и това, помисли си той, беше добре. Нямаше минало, за което да се разкайва, нито бъдеще, от което да се страхува.

И тогава се появи великана, и двамата тръгнаха един към друг докато се срещнаха. Пътеката беше тясна и нямаше място за двамата. За да се разминат, двамата или поне единият от тях, трябваше да отстъпи. Но никой не го стори. Стояха, един срещу друг, Дънкан свирепо гледаше нагоре към великана, великана гледаше свирепо надолу към Дънкан.

След това великана го вдигна нагоре с една ръка и го разтърси. Разтърси го енергично и главата на Дънкан се метна напред-назад, а краката му се раздрусаха. Ръцете му не помръднаха защото големият юмрук на великана ги държеше здраво в хватката си.

И великанът каза:

— Събудете се, милорд. Събудете се. Дошли са да ви видят.

Дънкан се опита да изпълзи обратно в съня си.

— Оставете ме — смутолеви той.

Но великана каза:

— Събудете се! Събудете се! Събудете се!

И забавното нещо беше, че не говореше гласът на великана, а нечий друг познат стържещ глас. Изглежда, че това беше гласът на Дявол. Друсането продължаваше, някой разтърсваше рамото му доста силно.

Отвори едно око и видя над себе си Дявол. Отвори и другото и видя, че лежи по гръб, а над него е надвиснала скална издатина.

— Сега сте буден — каза Дявол. — Стойте буден. Не заспивайте отново.

Демонът приседна върху петите си, вместо да си отиде. Остана там, като го наблюдаваше.

Дънкан се надигна в седнало положение, и вдигна ръка за да потърка очите си. Намираше се върху малък скален корниз, а над него се простираше каменна козирка. Зад нея слънцето грееше ярко и почти до краката си видя водата на блатото. Близо до него лежеше Конрад, сгушен на една страна, а притиснат до него спеше Дребосъка. Ендрю спеше по гръб, с широко отворена уста и хъркаше силно.

Дънкан започна да се изправя, но седна отново, подкосен от паниката, която го заля. Беше заспал, осъзна той, може би всичките изтощени бяха паднали в сън, без да вземат съответните предпазни мерки. Не беше поставен страж, никой не проучи острова. Вероятно просто бяха паднали и заспали. И това, знаеше той, беше непростимо за него като водач.

Попита със слаб глас: