Айзък Азимов - Дете на времето

— Според мен не знаят, че сме тук.

— А аз казвам, че знаят — упорстваше Разцепения Хълм.

Сребърния Облак скри в длани лицето си, после дръпна брадата си до болка. Взря се на изток, сякаш, ако се напрегне, би видял как отрядът на Другите пресича пътеката, по която трябваше да тръгне Племето. Ала видя само блясъка на утринната заря.

След миг-два се обърна и погледът му срещна очите на Мъдрата. Очакваше да прочете в тях самоувереност и ехидно задоволство. Все пак летният сняг се оказа лош знак. Не само че не бе успял да предскаже опасността, но и погрешно бе изтълкувал страшната поличба. Видя ли? — след миг щеше да каже тя. — Сполетя ни голяма беда, а ти си вече неспособен да ни водиш.

Ала за негова изненада по лицето на Мъдрата нямаше и следа от отмъстителност. То бе потъмняло от мъка, по страните й тихо се стичаха сълзи. Сетне тя протегна ръка към него, в жеста й долови скрита нежност.

— Сребърен Облак — промълви кротко. — О, Сребърен Облак…

Тя не плаче за себе си, нито заради надвисналата опасност. Тя оплаква мен — с удивление проумя той.

Както винаги преди да се справи със сложния механизъм на вратата и да престъпи невидимата разделителна линия между „малкия“ и „големия“ свят, Едит Фелоус приглади работната си манта. Носеше тетрадка и писалка, макар вече да си водеше бележки само ако преценеше, че е абсолютно необходимо за някой доклад.

Днес носеше и куфар.

— Играчки за момчето — усмихна се на пазача.

Той приветливо й направи знак да влезе. Отдавна не й задаваше въпроси.

Както винаги грозното момченце се зарадва, че е дошла в неговия свят и се втурна към нея.

— Мис Фелоус, мис Фелоус — възкликна то, като леко заваляше думите.

— Тими — тя нежно прокара пръсти през гъстата кафява коса, покрила главичката със странна форма. — Какво има?

— Къде е Джери? — попита то. — Ще дойде ли пак да си поиграем?

— Не, днес няма да дойде.

— Ех, как ми се искаше…

— Знам, Тими.

— И Джери…

— Не мисли сега за Джери, Тими. Затова ли плачеш? Защото ти е мъчно за Джери ли?

Той извърна поглед:

— Не само затова, мис Фелоус. Пак сънувах.

— Същия сън? — Мис Фелоус прехапа устни. Естествено бе след случката с Джери сънят да се върне отново.

То кимна:

— Да, същия.

— Много ли беше страшно този път?

— Много. Аз… бях навън. Имаше деца. Много деца. И Джери беше там. Всички ме гледаха. Някои се смееха, сочеха ме с пръст и се пулеха, а други бяха добри с мен и ми казваха: „Хайде, Тими, давай. Ще успееш. Върви бавно, крачка по крачка. Продължавай и ще си свободен.“ И успях. Излязох навън. И им казах: „Хайде да си поиграем.“ Но тогава всичко се разлюля и те изчезнаха от погледа ми, започнах да се плъзгам назад, към тази стая. Не можех да спра. Плъзгах се чак дотук, а тук ме огради черна стена; не можех да помръдна, бях заклещен и…

— Какъв ужас! Съжалявам, Тими. Нали знаеш?

Широка усмивка откри едрите му зъби, а устните изпъкнаха още повече:

— Кога ще порасна достатъчно, за да излизам навън, мис Фелоус? Ама наистина, не само насън?

— Скоро — тихо промълви тя и сърцето й се сви. — Скоро.

Мис Фелоус хвана ръката му. Харесваше топлия допир на грубата суха кожа в дланта си. То я задърпа навътре през трите стаи, от които се състоеше цялата първа зона на СТАСИС. Бяха удобни наистина, ала цели седем години (Нима изминаха седем години? Кой ли можеше да го твърди?) от живота на грозното момченце бяха преминали в тях като във вечен затвор.

То я отведе до единствения прозорец, гледащ към проскубаната горичка — част от „големия“ свят, скрит сега от нощта. Там имаше ограда и строга облещена табела, която предупреждаваше всичко живо да не припарва наоколо под страх от всевъзможни сурови наказания.

Тими притисна нос о прозореца.

— Мис Фелоус, разкажете ми пак какво има навън.

— Навън е по-хубаво, по-приятно — тъжно отговори тя. Както безброй пъти през последните три години тя тайничко го изучаваше с крайчеца на окото, плъзна поглед по профила на нещастното затворническо личице, очертан върху стъклото. Плоското чело бе хлътнало назад, покрито от гъсти сплъстени кичури, които тя така и не бе успяла да разреше. От странно издутия тил главата изглеждаше прекалено тежка, като че не можеше да се задържи изправена и тегнеше на цялото му тяло, а рязко откроените надочни дъги вече издуваха кожата над очите. Голямата уста изпъкваше под сплескан нос, а за брадичка въобще не можеше да се говори — имаше само леко увиснала челюст. Бе дребен за възрастта си, почти джудже, въпреки че вече бе позаякнал; освен всичко беше кривокрак. Гневен белег разсичаше лицето му и поразително изпъкваше върху широката скула.