Айзък Азимов - Дете на времето

— Недей, Сребърен Облак.

— Това искаш, нали? С всеки изминал ден те озарява все по-дълбока мъдрост, а аз просто остарявам. Заеми мястото ми. Ето! Дръж!

Той свали наметалото от меча кожа, отличителния белег на водачите, и го запрати в лицето й.

— На! Вземи! Вземи и короната от пера, и жезъла от слонова кост, и всичко останало. Ще слезем и ще съобщим на хората. Моето време изтече. Сега ти можеш да поведеш Племето. Хайде! Племето е твое!

— Държиш се като глупак. Пък и не си искрен. Денят, в който хвърлиш короната от пера и жезъла, ще те намерим вкочанен. Нито миг по-рано.

Тя побутна наметалото към него.

— Спести ми великодушието си. Нямам никакво желание да заема мястото ти. Нито сега, нито след смъртта ти. Знаеш го.

— Тогава защо дойде да ми говориш за този нищо и никакъв снежец?

— Защото е петата седмица на лятото.

— Е, и? Вече ти обясних. Снегът може да идва по всяко време на годината. Много добре знаеш.

— Проверих Пръчките на Паметта. Толкова рано не е валяло сняг, откакто бях девойка.

— Проверила си Пръчките на Паметта? — изненада се Сребърния Облак. — Тази сутрин?

— Че кога друг път? Събудих се, видях снега и се изплаших. Ето защо отидох при Пазителката на Миналото и я помолих да ми покаже Пръчките. Заедно ги преброихме. Преди седемнадесет години е заваляло през петата седмица на лятото. Оттогава не се е случвало. И знаеш ли какво е станало тогава? Шестима от нашите са загинали по време на лов за носорози, а четирима били премазани от стадо разярени мамути. Десетима убити за едно лято.

— За какво намекваш, Мъдра жено?

— За нищо. Питам — не смяташ ли снега за поличба?

— Смятам, че снегът си е сняг, нищо повече.

— Да не би Богинята да ни е сърдита?

— Не питай мен, а Богинята. Напоследък тя не разговаря често с мен.

Мъдрата ядно стисна устни.

— Не се шегувай, Сребърен Облак. А ако снегът означава, че тук ни грози опасност?

— Погледни — той царствено посочи долината и равнините. — Да виждаш някаква опасност? Аз виждам малко сняг, само това. Много малко сняг. Виждам и как хората се пробуждат, усмихват се и се залавят за работа в утрото на поредния хубав ден. Ей това виждам. Посочи ми знак за гнева на Богинята!

И наистина оттук всичко долу изглеждаше невероятно спокойно. В главния лагер девойките стъкмяваха сутрешните огнища. Хлапаците, недорасли да ловуват, се шляеха наоколо и изравяха изпод снежния покров вейки и сухи чимове за огъня. Отляво — във владенията на Майките — закусваха бебетата. Ето я Млечния Фонтан — тази неуморна жена с по едно кърмаче на всяка гърда. Ето я и Дълбоката Вода — играе в кръг с пепелчуците, сега спира, за да утеши невръстно момченце — Небесния Огън, което си е ожулило коляното. Зад покоите на Майките Жриците на Богинята са издигнали каменна пирамида. Това е Светилището. Жените се суетят наоколо. Една от тях подготвя плодовете за жертвоприношението, друга полива жертвеника с кръвта на убития вчера вълк, а трета разпалва дневния огън. Отсреща Ездача на Мамути е подредил сечивата си и вече е приготвил няколко кремъчни остриета. Все още е ненадминат майстор, въпреки парализата, която полека-лека обхваща ръцете му.

Седнали зад него, Лунната Танцьорка и една от дъщерите й, както обикновено, дъвчат кожата за наметала, за да омекне. В далечината Ловното Общество се разпръсква ветрилообразно из тундрата с вдигнати копия и боздугани. Издължените неравни дири още личат в бързо топящия се сняг. Едва забележимите очертания на петите и патравите пръсти се отдалечават от лагера.

Да, всичко изглежда нормално и спокойно. Разпуква се поредният ден от живота на Племето. Племето, което съществува от памтивека и ще остане на земята до сетния й ден.

Защо да се безпокои от някакъв си снежец? Животът е тежък. Снегът е нещо нормално през цялата година. Богинята не им е обещавала лете да не вали сняг, макар че последните години бе доста милостива в това отношение.

Странно как нощес не усети приближаването на снега. Или го долови, ала не му обърна достатъчно внимание. Много болежки се обаждаха напоследък и му беше все по-трудно да ги разгадава.

Въпреки това всичко изглеждаше наред.

— Слизам — каза той на Мъдрата. — Дойдох тук да се усамотя, но, както виждам, това не ми е позволено.

— Дай да ти помогна — предложи тя.

Сребърния Облак яростно отблъсна протегнатата ръка.

— Да не ме мислиш за сакат, жено? Махни си ръката.

Тя безразлично сви рамене:

— Както желаеш, Сребърен Облак.