Айзък Азимов - Дете на времето

„За Бога! Нима ще трябва да се грижа за някакво маймунче?“

Потрепери. Тя си прави труда, вдига толкова шум, за да издейства инкубатори и стерилни камери, а те се канят да подхвърлят в скута й някакво подобие на шимпанзе. Наистина се канят. Някакво свирепо космато животинче с нокти и зъби, животинче, което би се чувствало много по-добре в зоологическата градина, отколкото под грижите на специалист по…

А може да не е точно така. Може пък неандерталецът, питекантропът и всички останали ранни човекоподобни видове да са живели преди милиони години, дори повече. Може би щяха да й дадат просто едно малко диво дете. И по-рано се е справяла с малки диви деца.

И все пак — четиридесет хиляди години! Изглеждаше страшно отдавна. Свят й се зави при мисълта за огромното разстояние във времето.

Четиридесет хиляди години!

Четиридесет хиляди години!

Във въздуха тегнеше напрежение. Хаотичният танц в ямата под тях замря и техниците пред контролния пункт застинаха неподвижни. Общуваха помежду си с едва забележими знаци и за останалите бе трудно да ги проследят — повдигане на вежди, потупване на китката с пръст.

Някакъв човек тихо и монотонно говореше пред микрофон. Мис Фелоус не разбираше кратките фрази — предимно числа, примесени с нещо подобно на кодове.

Девни се бе настанил до нея. Хоскинс седеше от другата страна. Репортерът се бе надвесил над перилата и напрегнато се взираше.

— Ще има ли какво да се види, доктор Хоскинс? Някакви зрителни ефекти? — полюбопитства той.

— Какво? Не. Нищо, докато не приключим. Извършваме косвено проследяване, на принципа на радара. Само че вместо лъчи, използуваме мезони. От няколко седмици извършваме мезонно сканиране, настройване и пренастройване. При подходящи условия мезоните се връщат обратно. Получаваме отраженията на някои от тях и ги анализираме. После отново захранваме сондата с тях. Използуваме ги като „водачи“ при следващо проникване назад във времето. С тяхна помощ прецизираме апаратурата, докато бъде постигнато желаното ниво на точност.

— Изглежда трудна работа. Откъде сте сигурни, че сте достигнали нужното ниво на точност?

Хоскинс се усмихна, зъбите му пробляснаха.

— Работим по въпроса от петнадесет години. По-точно от двадесет и пет, ако прибавим работата на предхождащия ни институт. Те развиха много от основните принципи, но не успяха да достигнат достатъчно благонадеждни резултати. Да, Девни, трудно е. Много е трудно… и страшничко.

— Страшничко? — недоумяваше Девни.

— Не бихме искали да се провалим. Най-малко аз. Провалът неумолимо заплашва да спре изследванията ни. Работим в сферата на вероятностите. Квантови ефекти, нали разбирате. В най-добрия случай можем да говорим за приблизителност, но в никакъв случай за сто процента сигурност. Наистина това не е достатъчно, но е най-доброто, на което можем да се надяваме.

— И все пак изглеждате доста уверен.

— Да — съгласи се Хоскинс. — Ние фиксираме точно този момент във времето от седмици наред, анализираме го, пренастройваме го според факторите на нашето собствено движение във времето, проверяваме паралаксите, стараем се да отстраним и последното възможно относително изкривяване и непрекъснато търсим доказателства, че можем да се справим с времевия поток с нужната прецизност. Надяваме се да се справим. Много бих искал да кажа — знаем, че ще се справим.

Челото му блестеше от пот.

В залата внезапно настъпи смразяваща тишина, нарушавана единствено от напрегнато дишане. Едит Фелоус усети как става от стола, навежда се напред и се вкопчва в парапета.

Нищо не се виждаше.

— Сега! — прошепна човекът пред микрофона.

Тишината стана още по-тежка — различна тишина, абсолютна тишина — така всеобхватна, че мис Фелоус не можеше да повярва, че е успяла да се възцари в такава пълна зала. Това продължи само миг.

От кукленската къща под тях долетя писъкът на ужасено малко дете. Писъкът бе вцепеняващ, пронизителен, писък, от който ти се иска да си запушиш ушите.

Ужас! Оглушителен ужас!

Уплашено дете крещеше в безпределен стрес и отчаяние — гласът му кънтеше с невероятна сила — израз на такъв поразителен страх, че беше направо невероятен.

Мис Фелоус погледна по посока на шума.

Хоскинс ликуващо стовари юмрук по парапета и с разтреперен глас каза:

— Успяхме!

Втурнаха се по късата извита стълба към контролната зала. Най-отпред беше Хоскинс, зад него Девни, а след журналиста — неканена — мис Фелоус. Помисли, че може би извършва непростимо нарушение на мерките за сигурност, като слиза сега, но бе чула вика на детето. Имаше не по-малко право от Кендид Девни да бъде там. Като стигна края на стълбата, Хоскинс спря и се огледа. Май се поизненада, че мис Фелоус го е последвала, но не каза нищо.