Ръдиард Киплинг - Човекът, който някога беше крал

— Уискито е за теб — казах аз — и няма за къде да бързаш. Разкажи ми всичко, което си спомняш! Абсолютно всичко — отначало до край. Вие минахте границата с камилите — Дрейвът преоблечен като луд просяк, а ти — като негов слуга. Това помниш ли го?

— Не съм луд… все още… Но и това ще стане. Разбира се, че помня. Гледай ме в очите, иначе може да объркам всичко. Само ме гледай в очите и не казвай нищо!

Наведох се напред, като го гледах колкото може по-съсредоточено в очите. Едната му ръка се свлече на масата и аз я хванах за китката. Беше разкривена като птичи крак и от обратната страна червенееше разръфан ромбовиден белег.

— Не, не гледай там! Гледай мен — каза Карнехан. — Това стана после… Но за бога, не ме разсейвай! Ние оставихме оня керван — аз и Дрейвът — и се кълчехме по всевъзможни начини, за да забавляваме хората, с които бяхме. Вечер Дрейвът ни разсмиваше — когато всички си приготвяха вечерята и… какво правеха тогава? Палеха от искрите малки червени огънчета и ги пъхаха в брадата на Дрейвът… и всички се смеехме… Умирахме от смях… Малки червени огънчета в голямата червена брада на Дрейвът… Толкова беше смешно…

Погледът му се отмести от моя и той се усмихна глупаво.

С тоя керван стигнахте до Джагдаллак — казах аз напосоки — след като сте палили тези огънчета. До Джагдаллак, откъдето се отклонихте, за да влезете в Кафиристан…

— Не, нямаше такова нещо. За какво говориш? Отклонихме се още преди Джагдаллак, защото чухме, че пътищата били добри. Но не се оказаха достатъчно добри за двете камили — моята и на Дрейвът Като оставихме кервана, Дрейвът свали всичките си дрехи, свали и моите и каза, че ще бъдем езичници, защото кафирите не разговаряли с мохамедани. Облякохме се по най-причудливия начин и такава гледка като Даниел Дрейвът никога не бях виждал, нито някога се надявам да видя. Той изгори половината си брада, надяна една овча кожа и си обръсна главата за образец. Обръсна и моята и ме накара да облека едни безбожни неща, за да приличам на езичник. Това беше в някаква почти планинска местност и камилите не можеха да продължат нагоре из планините. Те бяха огромни и черни и на връщане ги видях как се бият като диви кози — в Кафиристан е пълно с диви кози… И тези планини никога не се уморяват — също като дивите кози… Постоянно се бият и нощем не ти дават да спиш…

— Пийни още уиски — казах аз много бавно. — Какво направихте ти и Даниел, когато камилите не можели да продължат по-нататък, поради лошите пътища към Кафиристан?

— Какво направихте… кои?… Имаше някакъв си Пичи Талиаферо Карнехан, който беше с Дрейвът. Да ти разкажа ли за него? Изчезна там, изоставен от всички… Право в пропастта… Полетя от моста старият Пичи… Мяташе се и се преобръщаше като пумпал, дето ги продавахме на емира по едно пени… Не… Два пумпала струваха три пенса… Тези пумпали… Много съм объркан и ми е адски тъжно… И от тези камили повече нямаше полза и Пичи казва на Дрейвът: „За бога, давай да се махаме оттук, докато не са ни отсекли главите!“ И те убиха камилите — сами, насред планината, без нищичко за ядене — но първо свалиха сандъците с пушките и амунициите. И точно в този момент минават двама души, които водеха четири мулета. Дрейвът скача и започва да танцува отпреде им, като пееше: „Продайте ми четири мулета!“ И рече първият: „Ако имаш пари да купиш, ще имаш смелост да ограбиш!“, но преди да успее да измъкне ножа, Дрейвът му пречупи врата на коляното си и другият избяга. И тъй, Карнехан натовари мулетата с пушките, които беше смъкнал от камилите и навлязохме двамата в онези зловещи планински дебри, където няма нито една пътека, по-широка от опакото на ръката ти.

Той замълча. Попитах го може ли да си спомни каква е била природата в онази страна.

— Разказвам ти колкото мога по-точно, но главата ми не е съвсем в ред. Дупчиха я с гвоздеи, за да чувам по-добре как умира Дрейвът. Страната беше планинска и мулетата бяха най-инатестите, а населението живееше разпръснато и уединено.

Те се катереха все по-нагоре и по-нагоре и се спускаха все по-надолу и по-надолу и оня другият — Карнехан — молеше Дрейвът да не пее и да не свири толкова силно да не се раздвижат огромните лавини. Но Дрейвът му отговаря, че ако един крал не може да пее, не си струва да става крал, и шибаше мулетата по задниците, и десет кошмарни дни не обръщаше внимание на нищо. Стигнахме до една голяма долина насред планината и мулетата едва се държаха на краката си, така че ги убихме, защото нямаше храна нито за тях, нито за нас. Седнахме на сандъците и започнахме да играем на „чифт и тек“ с разпилените патрони.