Ръдиард Киплинг - Човекът, който някога беше крал

След това епидемията наистина избухва и колкото по-малко дописки и репортажи, толкова повече спокойствие за абонатите. Но империите и кралете продължават да се забавляват по същия егоистичен начин, и главният редактор смята, че един ежедневник наистина трябва да излиза на двайсет и четири часа, и всички жители на Стейшънз Хил, в разгара на някое от своите увеселения казват: „Боже господи! Защо вестникът да не може да бъде интересен?… Та тук кипи изключителен живот!“

Това е обратната страна на луната, и както се казва в рекламите, „трябва да се изпита, за да се оцени“.

Точно в такъв един отвратителен сезон се взе решение последният брой на седмицата да се печата в събота през нощта, или по-точно в неделя сутрин — по обичая на английските вестници. Това беше голямо удобство, защото веднага след като вестникът се дадеше за набор, само за половин час зората смъкваше термометъра от 96 почти на 84 градуса 9 9 По Фаренхайт, т.е. от 35°С на 29°С. тази жега човек няма представа за прохладата на тревата при тези 84 градуса, докато не започне да копнее за нея — един уморен човек може да се просне и да спи, докато дневната горещина го разбуди.

Една съботна нощ имах приятното задължение да изкарам броя сам. Може би някъде към другия край на света някой крал, или придворен, или куртизанка щеше да умре, или някоя колония да приеме нова конституция, или да се случи нещо, което там би имало значение, и наборът трябваше да се задържа до последната минута, за да може да се помести съобщението.

Нощта беше черна като катран — толкова задушна, колкото може да бъде само една юнска нощ — и луу , горещият червен вятър от запад, бучеше в изсъхналите клони, сякаш дъждът го следваше по петите. Като че ли всеки момент върху нажежения прах с плясък на жаба от небето щеше да се изсипе вряла вода. Но всички знаеха, че това усещане е измамно. В машинното отделение беше малко по-хладно, така че седнах там, докато машините претракваха и прещракваха, и козодоите вдигаха врява под прозорците, и всички, освен голите словослагатели, бършеха потта от челата си и търсеха вода. Съобщението — каквото и да беше то — нямаше да пристигне, въпреки че луу бе стихнал, и последната машина бе нагласена, и целият божи свят бе притихнал в задухата, ослушвайки се напрегнато в очакване на събитието. Дремех и се питах дали телеграфът наистина е благо за хората и дали този умиращ човек или борещ се народ си дават сметка за притеснението, което може да причини едно отлагане. Като изключим жегата и очакването, нямаше никакви особени причини за напрежение, но щом стрелките на часовника допълзяха до три часа и валовете се завъртяха пробно два-три пъти — преди да наредя да пускат машините, от гърдите ми се изтръгна въздишка на облекчение.

След това ревът и грохотът на колелата разбиха тишината на хиляди частици. Станах да си тръгвам, но пред мен застанаха двама мъже в бели дрехи. Единият каза: „Това е той!“ „Същият е!“ — рече вторият и двамата се разсмяха почти по-силно от грохота на машините, като си бършеха потта от челата.

— Гледаме отсреща — нещо свети… Ний бяхме заспали в онзи ров там, през пътя… и викам на моя приятел: „Отворено е! Дай да се отбием и да си поговорим — нали заради него ни изгониха от Дегумбер“ — каза по-ниският.

Беше човекът, когото бях срещнал във влака за Мхау, а приятелят му бе червенобрадият от Маруор. Не можеха да се сбъркат нито веждите на единия, нито брадата на другия.

Не се зарадвах особено, тъй като предпочитах да се наспя, вместо да се разправям със скитници.

— Какво искате? — попитах аз.

— Да поговорим половин час на хладина и спокойствие в канцеларията — каза червенобрадият. — Няма да откажем и по едно малко… Договорът още не е влязъл в сила, Пичи — какво ме гледаш?… Но най-важното за нас в момента е информацията. Не искаме пари. Дължиш ни една услуга, защото ни погоди много лош номер с Дегумбер.

Поведох ги през машинното към задушната канцелария, с окачени по стените карти и червенобрадият потри ръце.

— Това се вика работа — каза той. — Точно такъв „факултет“ ни трябва. А сега, сър — позволете да ви представя Брат Пичи Карнехан — моля!… И Брат Даниел Дрейвът — това съм аз! За професиите ни по-добре да не говоря, защото сме били почти всичко — войници, моряци, словослагатели, фотографи, коректори, проповедници и кореспонденти на „Телилеец“, когато сметнехме, че вестникът има нужда. Карнехан е трезвен, аз също. Разгледай ни внимателно и ще се убедиш. Така по-рядко ще ме прекъсваш. Сега ще вземем по една от твоите цигари, а ти ще наблюдаваш как ще запалим.