Ръдиард Киплинг - Човекът, който някога беше крал

Непрекъснато! Обаче резидентите те разкриват и моментално те експортират до границата, преди да си успял да ги изкормиш. Но сега — за моя приятел. Трябва да му предам устно, да му съобщя какво става с мен, иначе няма да знае накъде да тръгне. Ще ти бъда безкрайно задължен, ако можеш да пристигнеш от Централните щати навреме, за да го свариш на Маруор и да му кажеш: „Тази седмица той е на юг“. Веднага ще разбере за какво става дума. Той е едър мъж с червена брада и е голяма работа. Ще го свариш да спи като джентълмен посред целия си багаж във втора класа. Но да не те е страх. Смъкни прозореца и кажи: „Тази седмица той е на юг“ — и човекът ще загрее. Просто ще запълниш няколко часа от престоя си по тези места. Моля те като непознат, който отива на запад — наблегна той.

— А откъде идваш? — попитах аз.

— От изток. И се надявам, че ще предадеш съобщението точно — заради паметта на майка ми, както и на твоята.

Англичаните обикновено не се размекват, когато им напомнят за майките им, но по известни причини, които ще станат съвсем ясни, счетох за уместно да се съглася.

— Това е повече от дреболия — каза той. — Иначе не бих те молил да го правиш. Сега вече завися от теб. Второкласен вагон на Маруор и един с червена брада, заспал в него. Положително ще запомниш. Аз слизам на следващата и трябва да оцелея, докато пристигне или ми изпрати, каквото искам.

— Ако не се разминем, ще му предам съобщението — казах аз. — И заради паметта на майка ти, както и на моята, ще ти дам един съвет: не се опитвай точно сега да минаваш през Централните щати като кореспондент на „Телилеец“. Има един истински, който обикаля по тези места и може да се стигне до неприятности.

— Благодаря — каза той просто. — И кога ще се махне тази свиня? Не мога да пукна от глад, само защото той ми проваля работата. Исках да хвана на тясно раджата на Дегумбер за оня случай с вдовицата на баща му и да го постресна.

— И какво е направил на вдовицата на баща си?

— Натъпкал я с червен пипер, провесил я на една греда и я налагал с пантофа до смърт. Добрах се до всичко сам и съм единственият човек, който би се осмелил да изнудва за такова нещо. Те ще се опитат да ме отровят — както в Кротумна, когато надуших плячката… Но ти ще предадеш съобщението на човека в Маруор…

Той слезе на една малка крайпътна станция и аз се замислих. Неведнъж бях чувал за разни мними кореспонденти на вестници, които скубят малките местни щати чрез заплахи за скандални разкрития, но досега не бях срещал никого от занаята. Те водят тежък живот и обикновено умират твърде внезапно. Местните щати изпитват един здравословен ужас от английските вестници, които хвърлят светлина върху техните особени методи на управление и правят всичко възможно да запушат устата на кореспондентите им с шампанско или да ги прогонят от съзнанието си в каляски, теглени от четири коня. Те не разбират, че от първия до последния ден на годината никой пет пари не дава за вътрешното управление на местните щати, докато потисничеството и престъпността са ограничени в благоприлични размери и управителите не употребяват опиати, не са алкохолици или тежко болни. Местните щати са създадени от Провидението, за да подхранват живописния пейзаж, тигрите и небивалиците. Те са тъмните петна на Земята — пълни с невъобразима жестокост; зоната между железницата и телеграфа, от една страна, и времето на Харун-ал-Рашид, от друга.

Когато пристигнах, имах делови срещи с неколцина крале и за осем дни животът ми се променя много пъти. Понякога носех фрак и се движех в общество на принцове и политици, пиех от кристални чаши и се хранех със сребърни прибори. Понякога нощувах под открито небе, нагъвах каквото намеря от калайдисано канче, пиех вода от потоците и спях под една и съща черга със слугата си. Това беше нещо обикновено.

След това потеглих към Голямата Индийска пустиня — на съответната дата, както бях обещал — и нощният влак ме стовари на гара Маруор, откъдето една малко смешна, безгрижна, с местен облик линия се отклонява за Джодпур. На Маруор пощата от Делхи за Бомбай прави кратък престой. Тя пристигна точно когато слязох и имаше време колкото да изтичам до нейния коловоз и да отида до вагоните. Само един от тях беше втора класа. Смъкнах прозореца и погледът ми се спря на яркочервена брада, полузакрита от пътнишко одеяло Беше моят човек — заспал дълбоко — и аз внимателно го смушках в ребрата. Той се събуди със сумтене и на светлината на лампите видях лицето му. Беше голямо и одухотворено лице.