Александър Кирилов - Кървави сълзи

Може ли едно просто на пръв път чувсто да те накара да се откажеш от всичко, което имаш. Било то и най-красивото? Нима? Щом загърбваш Живота си, така подреден и съвършен значи има само едно единствено нещо, което може да те накара да извършиш това деяние. А именно Любовта. Чувство, изпитано от всеки човек, ангел или демон. Нещо по красиво от Природата. Нещо по висше от Мъдростта. Нещо, което променя Света в който живееш. Влюбен ли си каквото и да ти се случва ти виждаш винаги най-добрите му страни. Това е като да сложиш розови очила и с най-лъчезарната си усмивка да обикаляш Света. Като да видиш Красотата на Звяра! Точно! Това е Любов, едно найстина доста абстрактно понятие.

Щастливи са онези дето са изпитали това чувство, ала същевременно и нещастни. Любовта не винаги може да те направи истински щастлив. Особено, когато човека за когото копнееш е тъй… недостижим. Той е някъде. Някъде из студения Свят и ти трябва да го намериш. При всеки неуспешен опит онова пламъче надежда, която гори в сърцето ти при всяко ново начинание бавно гасне.

Това бе и историята на Лиодайн. Красивата Нимфа идваща от дербите на Гората. Не виждала никога преди човешки очи.

Тя имаше всичко. Красив и уютен дом и семейство, което малцина имаха. Сред сребърните потоци и красотата на Природата — там бе домът на Лиодайн и семейството й. Ала един ден се случи това… тя просто береше поредния голям букет за майка си, когато срещна Него! Онзи заблуден и ранен пътник, който безпомощно падна в ръцете й. Тя бе до него. През всичките онези дълги и трудни нощи тя бе до него. Държеше ръката му и се молеше той да оздравее.

Когато Той си вазвърна силите с Лиодайн бяха неразделни. Родителите й виждаха как Любовта наднича от очите на дъщеря им и не пожелаха тя да страда, като отдаде сърцето си на простосмъртен непознат. Ала тя вече го бе отдала, още тогава… още онзи слънчев следобед, когато Той дойде за помощ при нея… зад множеството драскотини и рани… зад вродената му грубост, Лиодайн го обичаше. Една сутрин се събуди сам сред лилавите коприни на леглото си и разбра съдбовната новина. Него го нямаше. Колкото и да я обеждаваха родитеите й, Лидайн не повярва на техните думи, че бил избягал с простосмъртна жена. Тя заеше, че Той е някъде тям и я чака!

И така една нощ, докато се взираше във звездите Лиодайн сякаш видя неговата усмивка, чу неговия глас и решително наметна плаща си.

— Искам да се грижиш за Мама и Татко докаот ме няма. Скоро ще се върна и ще ти донеса много много красиви неща. Искам до тогава да си станала още по красива — Лиодайн бе клекнала до малката си сестричка, която плачеше.

Нимфата замина. Не каза нищо на родителите си. Просто замина и пое несигурния път на Любовта…

Беше късно вечерта. Студени капки дъжд започнаха равномерно да барабанят по прозорците на една от малкото къщи, която още не спеше.

Но нека погледнем по отблизо. Младо момиче на около седемнайсет със причудлив външен вид, седеше зад една голяма карта, на едно още по причудливо място и я разучаваше. Мърдаше леко пръстите си по пожълтелия от времето пергамент и със паче перо (неприсъщо за нормален човек) записваше странните имена на меснотите, които бяха на картата. След което отваряше голям речник на древните езици, подвързан със зелене подвързия от меко кадифе и инкрустиран със малки диамандчета и до всяко едно от преди това записаните имена сега добавяше по още едно на вече разбираем за всеки нормален човек език.

Вратата на малката стая се отвори със леко проскърцване и вътре влезе вече повяхваща жена със син пенюар. Тя отиде дпо прозореца и безмълвно го затвори, след което се обърна към момичето:

— Сора, вече е един часа посреднощ, кога най-сетне ще си лягаш?

Една грамотевица светна навън и освети ярко помещението, след което се чу гръм.

— Съжелявам, мамо, ей сга си лягам.

— Утре е важен ден! Ще отидем до града и трябва да си свежа.

— Но, аз мислех…

— Без възражения млада госпожице, хайде заминавай да си лягаш и остави тези иероглифи за друг път! — и жената нежно издърпа от ръцете на дъщеря си речника и пачето перо, и ги остави на бюрото, след което посочи към, леглото — Да не се налага да идвам отново.

Сора погледна с голямо нежелание меките сатенени завивки, но след като чу врата да се затваря зад гърба на майка й отново взе речника и продължи работата си. Но не се мина и около четвърт час и очите й започнаха да й натежават и тя сама реши, че е време да си ляга. Огаси лампите в помещението само с едно плясване на ръце и потъна в дълбок сън.