Александър Кирилов - Кървави сълзи

— Ах тези хора няма да ги разбера, а и те не биха разбрали мене. така си е устроен всетът явно. Но честно казано на кой ли му пука. — момчето бе развило този странен навик да си говори сам отвреме навреме главно защото нямаше с кой друг да разговоря, освен с някой скитаща котка. А да явно съм пропуснал да спомена, че той умееше да разговаря с котките.

Както си стоеше Фейнт чу странен шум отблизо, извади камата си, промуши едно въже през дупката която бе направил в дървеният и край и го върза доста силно след което започна ва върти в кръгове камата. Умела техните която бе използвал отдавна. Той притежаваше повече сила от нормалните хора и можеше да върти толкова бързо камата И като е завърти хоризонтално можеше да покоси човек в радиус на 2 метра. Той отново чу шумът идващ от един храст. Проближи се предпазливо и в този момент отнего изскочи заек който побяягна уплашено.

— Тъпи животни вадят ми ума. Затова тях ги хващат ловците, а мене не. — след което Фейнт се покачи върху едно дърво и задряма.

Минаха няколко часа и вече се бе стъмнало. Фейнт се събуди изведнъж от горещината. Той се огледа. Гората се бе запалила.

— Знаех си, че някой ден ще го направят. Тъпи селяни. — след което Фейнт набързо взе малкото принадлежности, който имаше и ги сложи в една кърпа която набързо метна през рамо и затича към реката.

— Е, щом ще трябва да бягам поне да се ориентирам към някое хубаво местенце. След реката има друга гора където няма никакви хора и достатъчно храна. Фейнт прекоси реката и продължи към старинната гора…

Имаше по Света много легедни — за демони, за вампири, феи, но хората най-обичаха тези за Ангелите. Те им вдъхваха Надежда, бяха като символи на светлината, която слизаше от небето. Но много човеци се питаха защо, когато бяха попаднали в лапите на Нещастието или на нищетата никой от тези красиви създания не идваше да му помогне. Тогава се създаде и друго поверие-Ангелите можеха да се видят единствено от Избрани хора. Точно, когато облаците отиваха да спят, ТЕ излитаха от своите Небесни ложи и бродеха по Света, носени на вълшебни криле. С прекрасни лица, дълги светли коси, Ангелите никога не умираха. Изчезваха и се появяваха от Слънцето, обляни в мека приказна светлина. (поздрав Engel (EN version) — Rammstein). По един от тях „падаше от Небето“, когато на Земята умираше човек.

„Някога и Обречените Ангели били точно такива. Те били най-приказните от всички, но и най-горди. Често слизали от Небето и завладявали нечие човешко сърце. Хората не можели като тях да владеят чувствата си и моментално се влюбвали в красивите им лица. Когато Ангелът си отидел, човеците страдали и често изпадали в бездната на Отчаянието, техният Живот бил приключил. Но това не спряло Обречените, те продължили да напускат Небесните си ложета все по-често и по-често, докато всички хора не били почти изгубени в своята несподелена Любов. Любовта, макар и често пъти подценявана, можела да нанесе болезнени рани. Тя понякога ставала като отрова, течаща във вените и мразяваща кръвта. Именно такава Любов носели Обречените Ангели. Тогава Господарят на Небето и всичко останало, видял несправедливостта на своите прелестни създания, решил да ги накаже за непростимите им дела. Обрекъл ги на вечно изгнаничество. Отнел крилата им и ги изгонил от Небето. Кръвта им била отдавна прокълната, защото никой нямал право да си играе с чувствата. Единственото, което те запазили било красотата си, макар и тя да била вече покварена без липсата на Слънцето. Тези Ангели вече не изчезвали в Светлината, а ставали на пепел, стъпквана в последствие от хората. Но имало шанс да си възвърнат Небесните ложи. Отговорът отново бил Любовта. И то истинската. Ако успеел някой да се влюби в тях в сегашния им облик непринудено. Тогава всички Обречени Ангели щели да възвърнат предишната си прелест и да се извисят със своите криле към Небето. Но… ако това не се случило в едно столетие-вече късият земен Живот на Ангелът изчезвал в забрава.

Изминали векове, ала наказанието все още стояло надвиснало над прелестните същества, които гниели в полета пълни с пепелта на техните предци. Гниели в своята самота, а кръвта във вените им си течала все тъй прокълната и напомняла за непростимите им дела. Очите им били тъжни и те чакали да дойде техния край…“

Всеки знаеше Легедната за Обречените Ангели, а този, който не я, биваше смятан за неук.

…В един случаен ден, някога, никой не знае кога точно, Обреченият Ангел Алексис 2 2 на Древния език означава „различна“. крачеше нагоре-надолу из Гаснещите полета, а прахта се надигаше на облачета изпод краката и. Огромните и сивкави очи бяха забити в земята и от тях се стичаха сълзи. Тя не знаеше за кое по-напред да плаче-защото току що бе загубила аарона 3 3 аарон-букв. означава Ангел на Сатурновия ден. Понеже планетата Сатурн повечето гадатели я смятат за предзнаменование на неприятности, прокоба и т. н. Обречените Ангели се прекръстили така след като били прокудени. , на който бе държала най-много през краткия си досега 17годишен Живот или за прокобата тегнеща дори и над самата нея. Тази нощ отново бе сънувала същия силует, когото виждаше в сънищата си винаги и ааронката бе напълно сигурна, че това бе човекът или каквото и същество да беше, в който щеше да се влюби и да освободи себе си и останалите от изгнанието.