Александър Кирилов: Кървави сълзи

Семейство: Майка и баща нимфи, по-малка сестричка (Джозефина)

Status: няма

Оръжие: Магически удалжаващите се нокти на ръцете и.

Сили: Може да разговаря със горските обитатели, и да преспива с песнта си.

Минало: Живяла дълго в горските дебри далеч от човешките очи, веднъж се среща със заблуден пътник на който обрича сърцето си и поема дълго и рисковано патуване за да го открие…

Име: Алексис

Пол: жена

Кръв: прокълната

Години: едва 17

Очи: метално-сиви

Коса: дълга, лилава

Status: обречен Ангел

Семейство: Обречените Ангели се раждат и изчезват в Светлината…, ако се изпълни Легендата, в противен случай изчезват в Сенките и Пепелта.

Оръжие: задушава в черните въжета всеки, попаднал в техния плен.

Сили: отнети

Минало: Тя е обречен Ангел, само това трябва да се знае и това стига. Който знае Легендата, знае и защо Алексис бе прокълната…

Човек сам кове съдбата си или поне така се твърди. Нима е толкова лесно да изковеш нещо от податлив материал като чуствата и емоциите?

Но как всеки успява да изкове нещо толкова причудливо като съдбата? Понякога живота на човек е изобразен като картина на слепец рисуващ с лявата си ръка, а понякога е прелестен като творение на самият бог на изкуствата.

Но не само хората имат съдба която коват, а и другите твари бродещи по земята — от ангели до демони…

Пътищата на много от създанията често се сблъскват досущ като притоците на една река. Всеки един от тези притоци е индивидуален и неповторим, но когато се влее в реката той става част от нея и продължава пътя си следвайки нейните извивки.

Един подобен приток бе и демонка на име Рей.

Създание без минало и без бъдеще. Душа живееща за мига, но до деня в който се сля с реката наречена живот и не пое по пътя избран от нея и назован съдба.

Рей не помнеше миналото си, затова и дълго не виждаше смисъл да живее за бъдещето, докато един ден…

— Край! Напускам Лусинда! Няма да позволя на някакъв си изкуфял дявол от третото измерение да ме командва, та той не може да скара куче с котка, та камо ли да командва целият трети кръг на Ада. — викаше красиво създание с искрящи зелени очи и тъмни коси. Приличаше на едно от онези същества които повечето наричаха хора, но нещо наистина лукаво се спотайваше в усмивката на тази демонка.

— Стига Рей, наитина може да е изгубил опита си, но някога е бил наистина добър в сеенето на раздори — защитаваше шефът си друго подобно създание, това пък бе с червени буйни коси и сини очи. За разлика от Рей, Лусинда изглежда се стремеше към повишение.

— Кажи ми Лу защо въобще правим това? Защо постоянно караме хората да враждуват по между си? Защо ен се опитаме да се сприателим с тях? — попита Рей гневно.

Лусинда я изгледа ужасена.

— Ти си се побъркала! — заяви лу — Внимавай какво говориш… ако някой те чуе.

— Защо пък да не ме чуят? Не ме е страх… нека всички разберат, че аз не съм съгласна с правилата тук — вече крещеше Рей.

— Млъкни! — извика Лусинда — Говориш за нарушаване на вековни правила. — демонката гледаше отвратено рей, сякаш не себеподобно, а ангел стоеше пред нея — Говориш за приятелство с хората, онези противни същества които се избиват взаимно, тези които са готови да навредят на най-близките си за да се докопат до слава и богатства. Отвратена съм от теб! Та ние властваме над тях, определяме живота и тяхната съдба, ние Рей сме техни господари, а те са низсши.

Е не можеше да се отрече едно — Лусинда бе доста проницателна. Хората в някои отношения бяха доста по зли дори от смаите демони. Хората убиваха себеподобните си, докато един демон не би направил подобно нещо, освем, ако не бе крайно наложително, и ако все пак се случеше виновниците носеха свяот срам във вечноста.

Но дори Лусинда грешеше. Демоните наистина бяха по-силни от хората и наистина можеха да сеят раздори, но те никога не можеха да заповядват на хората просто защото не те ковяха съдбата на тези коио наричаха свои роби.

— Лусинда хората са ни нужни. Нашият свят се крепи на техните емоции, но защо да не се сближим с тях? — попита вече по-спокойно Рей.

— Виж те са низши твари и аз никога не бих си и помислила да се сближа с тях — продължаваше с опитите ис да налее малко ум в главата на Рей, Лусинда.

— Вече съм решила. Няма да остана тук за нищо ан света — заяви решително зеленооката демонка.

— Моляте Рей помисли си — Лусинда щракна с пръсти и пред тях се появи красиво огледало в цял ръст. — Нима ще лишиш адското кралство от присъствието си? Ти си един от най-способните демони тук, а и си красива, можеш да заемеш всеки пост който пожелаеш — започна да я ласкае Лу, но Рей бе твърдоглава и както постъпваше винаги в такива ситуации така щеше да постъпи и сега, просто нямаше да се остави да я разубедят, нито заради тъмно лилавите и коси, нито заради зелениет и очи, нито дори заради таланта си ад влияе на човешките души.