Александър Кирилов: Кървави сълзи

— Напускам! — заяви Рей и се отправи към леговището на главнокомандващият третият кръг на Ада.

Лусинда смао въздъхна дълбоко и остана сама насред огнената пустош.

— Искам да говоря с Негово адско величество — заяви рей на нервна дяволка стояща пред леговището.

— Разбира се г-це, а името ви? — изглежда тонът на демонката не се бе харесал на секретарката.

— Рей — представи се момичето — демон осма степен, служителка в третият ръг, основен душегубец и генерал в армията на раздора — допълни демонката.

За годините прекарани в третият кръг демонката бе успяла да се издигне значително.

— Вие сте хавродемон 1 1 Хавродемон — най-висша степен като при Ангелите е да си Арахангел. така ли? — не можеше да повярва дяволката и огледа Рей внимателно.

— Точно така — заяви безразлично тя — Та кога ще ме приеме?

— Моля последвайте ме — жената докосна едва едва златната двукрила врата и след миг тя се отвори. — Негово адско величество ви очаква хавродемон Рей. — жената отстъпи заднешком и скоро след като тя излезе и вратата се затвори.

Рей се намираше в просторно овално помещение в чийто център стоеше красиво бюро от черен абанос, няколко стола с окови пред него, а зад него…

— Ужасен ден нали? — попита Негово адско величество и заедно с удобното си кожено кресло се извъртя с лице към демонката.

— Може да се каже — отвърна Рей — Искам да си подам оставката и да напусна Ада — заяви на един дъх демонката, знаеше, че ако не го изречеше сега, на дали щеше да има смелоста да го изече по-късно.

Дяволът в креслото се разсмя разкривайки златните зъби в устата си.

— Ти се шегуваш нали Рей?

— Ни най малко, нима Негово адско величество ме вижда да се смея? — попита делово демонката.

— Стига Рей та ти си една от най-добрите, въртш онези глупаци, хората, на малкият си пръст. Та ти си хавродемон, кой издигнал се до това ниво би пожелал да напусне Ада? Да бъде преместен в друг отдел или дори кръг — да, но да напусне Ада — никога.

— Имам право на това — заяви все така спокойно Рей.

— Но защо? — попита дяволът спирайки да се хили и изглежда осъзнавайки сериозноста на ситуацията. Дори в Ада добри служители не се намираха лесно.

— Защото така искам — заяви глуповато Рей. Самата тя незнаеше защо иска това, но знаеше, че трябва да го направи, въпреки че дълбоко в себе си знаеше отговора.

Миналото — то бе това което не и стигаше за да пожелае бъдещето.

Най-голямото и желание бе да разбере коя всъшност е тя и каква точно е ролята и в този живот, на дали свършваше до това да бъде хавродемон.

— Добре нека бъде волята ти-рече дяволът и немощно махан с ръка.

Рей кимна с глава и тръгна към вратата.

— Приеми го като ваканция — каза дяволът миг преди демонката да напусне помещението.

— Няма да се върна — заяви рей без да се обръща и прекрачи прага.

Миг по-късно тя вече не еб в ада. намираше се на сред някаква гора в центърът на някаква поляна.

Рей си пое дълбоко дъх, затвори очи и след миг ги отвори. Бе истина. Бе се махнала от Ада завинаги… сега тя бе станала част от реката. И ако бреговете на този приток наречен Рей някога бяха каменисти и трудно допускаах някой да стигне до самата вода и да вкуси от нея или да отнесе от пъстървата скачаща там, то сега тази река не бе така буйна, напротив бе уязвима, рибата лесно уловима, а водата плитка и невинна. Настоящето бе начална точка, която щеше да я отведе Рей до нейното минало, а от там и към нейното бъдеще.

Фейнт винаги се е чудил какви са били неговите родители, но и никога няма да разбере. Винаги е мразил брат си защото се отнасяше с него като към някакъв изрод. Когато той го изостави Фейнт можеше да се прехранва по два начина. От пролетта до есента той си стоеше в една гора близо до местната река и ловеше от нея риба и се наслаждаваше на времето. А от есента до зимата нормално навлизаше в някой от човешките градове превърнал се в котка и си стои при поредните му осиновители. Вторият начин беше досаден и се чувстваше като заключен, но какво да се прави ако не беше това той щеше да измръзне някъде. За щастие сега бе ранна пролет и имаше достатъчно свобода. Той се бе наял отдавна и сега се мяташе ловко и тихо от дърво на дърво и наблюдаваше отвреме навреме местните секачи на дърва. За негово щастие те не смееха да навлизат в гората и работиха само в покрайнините и защото се страхуват от Демонът. Всъщност това бе самият той защото бе уплашил едни хорца до смърт преди няколко години защото се опитваха да му вземат храната.