Сергей Лукяненко - Дребен патрул

Макар че Стас веднъж обясни, че това не е насмешка, а необходим етап от инициацията на подрастващите в суровия, почти военен колектив…

— Ти ли си Витя Мелков? — пита Олга, гледайки към мен.

— Да.

Изобщо не ме е страх. Разбира се, при нас много рядко идват Велики. Но Олга е симпатична лелка. Жалко, че е толкова стара. Някой ми беше казал, че е на триста години, а друг — че е още по-стара.

— Трябва да поговорим за нещо, Витя. — Олга ме гледа някак твърде оценяващо. — Дмитрий Едуардович е готов да те освободи от занятия. Съгласен ли си?

Не, разбира се, че това не е училище. Не е скучно като ботаниката или геометрията. Но кой нормален човек няма да поиска да се отърве от занятията?

— Разбира се!

— Лельо Оля, а защо не аз… — внезапно изпищява Надя. Все пак тя наистина е още съвсем малка!

„Леля Оля“ уж не престава да се усмихва, но я гледа така, че Надя млъква.

— Леля Оля идва у вас на гости да пие чай. Тук няма никаква леля Оля.

Така че аз излизам от класа като победител. Надя гледа след мен със завист, а Стас и Сашка — с учудване. Лев ми намига. Само Фирюза продължава да гледа в нищото.

Учебните занятия се провеждат на първия етаж. Тук дори понякога пускат хора. На втория етаж можем да се качим, и там няма нищо секретно. Само в компютърния център и в архива не дават да се влиза без разрешение. А на третия етаж учениците нямат право да се качват.

— Бил ли си тук? — пита Олга. Тя само кимна на охраната — никой не понечи да ни проверява.

— Не, — казвам аз.

На третия етаж е красиво и интересно. По целия коридор има окачени стари агитационни плакати, покрити със стъкло. На единия — двама млади Светли магове си говорят безгрижно на улицата. В краката им се търка бяла котка със злобни зелени очи. Надписът на плаката гласи: „Дрънкалото е находка за шпионина! Черната твар може да се крие в бяла кожа!“. На другият — симпатична вълшебница, приличаща на Олга, и Светъл маг стоят до граничен стълб с надпис „СССР“. От другата страна на границата им се зъбят кльощав вампир, дебел вълк-върколак, а някакъв мъж в смокинг размахва купа с гадна черна течност. Надписът на плаката съобщава: „Нашият Граничен Патрул отблъсква тъмните сили“ 2 2 В оригинала текстът е римуван. Бел.прев. . Висят и няколко пожълтели броя от стар вестник със заглавие „За прогресивната магия!“, но нямам време да ги разгледам, защото продължаваме по коридора, все по-навътре. Изглежда — към най-големия началник. Чувал съм, че кабинетът на Борис Игнатиевич, директора на нашия Патрул, е в дъното на коридора. Супер! Ще има какво да разказвам!

Ние наистина стигаме до вратата с надпис „Директор“. До прозореца, облегнат на перваза, стои таткото на Надя и говори по мобилния. Когато се приближаваме, той подхвърля към нас:

— Оля, аз ей сега…

— Вече го доведох, Антоне.

Аха. Значи Надя не е сгрешила, наистина е трябвало да дойде баща й.

— Здравей, Витя, — Антон ме поглежда и някак много бързо извръща очи. — Извадихме те от занятия, защото…

— Имате задание за мен.

— Предвиди ли го? — поинтересува се Олга.

— Не, просто се досетих, — честно отвръщам аз. — Иначе защо ще ме викат при директора? За лош успех ли?

Стоя на масата, сякаш съм момченце, което ще декламира стихове на възрастните. Дори само от това можеш да се изчервиш.

На всичко отгоре — само по шорти!

А мен замислено ме гледат Антон, Олга и Борис Игнатиевич.

— Не, все пак е твърде едър, — каза Борис Игнатиевич. — На колко години си, Витя?

— На четиринайсет, — казвам аз. Не се стъписвам от директора. Че кой се стъписва от картинка в учебника или от статуя в музея? Та Хесер си е жива история?

— Кхм, — прокашля се Борис Игнатиевич. — Да, ти си… ъ-ъ-ъ…

— Дребен, — подсказвам аз. — Водиха ме на доктор. Уж всичко ми е наред. Просто ще бъда по-нисък. — И неизвестно защо добавям: — Като Наполеон.

Борис Игнатиевич поклаща глава.

— Не бива като Наполеон. Нещастен човек беше той…

— Но затова пък — толкова галантен, — мърмори Олга. — Витя, вдигни ръце…

Аз послушно изпълнявам. Олга още веднъж измерва раменете ми със сантиметър.

— За малко. Ти си слабичко момче, но…

— Да го направим по-просто. — Антон се приближава до прозореца и взима лежащия на пода пластмасов обръч. Връща се, вдига го над главата ми. Аз чакам — това вече го правиха.

Ох, не!

Антон измърморва нещо — и обръчът в ръцете му изтънява, стича се надолу, затваряйки ме в тънка полупрозрачна тръба. Усещането не е от приятните, почти не мога да се движа.