Владимир Василиев - Ликът на Черната Палмира

Шофьорът на първото срещнато такси, след като поиска, както се очакваше, кръгла сумичка, се съгласи да откара тримата до центъра.

Шведа, както обикновено, бдеше: именно той първи забеляза плътно следващия ги тъмносин „форд“.

— Шефе — каза той на Лайк, едновременно отклонявайки вниманието на шофьора. — Имаме си опашка.

Лайк се наведе напред и погледна в огледалото за обратно виждане. Наблюдава около половин минута.

— „Форд-таурус“-а? — попита той.

— Ъхъ — потвърди Шведа.

Даже повърхностният поглед през сумрака не оставяше никакви съмнения: преследваха ги Различни, при това — Светли. Впрочем, думата „преследват“ засега беше преждевременна. Следят, наглеждат ги — така щеше да е по-точно да се каже.

Засега.

Прословутото „засега“! Следенето може да се превърне в преследване и дори атака почти мигновено.

— Какво ще правим? — Шведа, като деятелна натура, дори не допускаше мисълта, че може просто да пренебрегнат съгледвачите. Ако си открил, че те следят, трябва да се отървеш от тях незабавно; други варианти Шведа не признаваше. Само че думите на Лайк го принудиха (с голяма неохота) да постъпи другояче.

— Нищо — глухо каза Лайк и отново се вцепени на предната седалка.

Шведа въздъхна и притихна, не преставайки да се обръща и мрачно да гледа назад — по яхтсменски навик той не използваше огледала.

— Стига де… — опита се да го успокои Озхар. — Какво толкова? Е, следят ни…

Шведа не отговори.

На Озхар също не му беше весело. Независимо от сензационните киевски събития, мислите му непрекъснато се връщаха към Тамара. Наистина, той вече почувства, че Тамара е жива и физически е добре. Но само физически. Що се касае до останалото… Освен това, на Озхар изобщо не му хареса, че я върнаха в Питер толкова набързо. И то против волята й. Украинският десант вече имаше съмнителната привилегия да се убеди от собствен опит на какво е способен този пробудил се мегаполис.

— Доколкото разбирам, отиваме в московския офис? — попита Шведа.

— Правилно разбираш — процеди Лайк.

— Ще се регистрираме ли?

— Там ще се регистрираме…

Офисът на московския Дневен Патрул се намираше на „Тверска“, съвсем близо до центъра на Москва. До нейното сърце.

Светлите упорито ги преследваха и едва в района на Воздвиженка завиха към Нови Арбат. Шведа, забелязвайки това, леко се отпусна и се загледа в зъбчатите стени на Кремъл до Александровската градина. Впрочем, не му се наложи да гледа дълго: минаха Манежния площад, таксито зави наляво и, продължавайки малко по „Тверска“, спря пред дълъг седеметажен блок. Всъщност сградата имаше още три сумрачни етажа. Единият се намираше между обикновените първи и втори етаж, а останалите два — най-отгоре. В сумрака зданието изглеждаше много впечатляващо — камъкът с цвят на абанос на сумрачните етажи беше много стилен, и дори модерните климатици не разваляха подчертано класическия изглед. На най-долния сумрачен етаж се намираха складовете, техническите служби, освен това той служеше за буфер между основните помещения и улицата, където обикаляха всякакви, включително Светли. Обикновените етажи не се контролираха от Дневния Патрул: там имаше жилищни помещения, чийто притежатели нямаха представа за доста опасните си съседи. Освен това живущите представляваха малък залог за безопасността на Тъмните — всяка атака на офиса неизбежно би причинила смъртта на живущите на обикновените етажи, а за Светлите това е истински кошмар — жертви сред хората. От тяхна гледна точка по-лошо от това бяха само жертвите сред самите Светли.

На входа дежуряха младежи — начинаещ вампир и миловидна вещица с тъжен наклон на очите.

— А… — обади се вещицата, но в този момент избръмча вътрешният телефон и властен глас, който се чуваше отчетливо дори от входа, каза:

— Нека влязат.

Момичето примигна; вампирът понечи да тръгне към асансьора, но Лайк и сам знаеше накъде да върви. С жест пресече намеренията на вампира и онзи остана на мястото си.

Качиха се на последния етаж; там тримата украинци бяха поети от сурова лелка-вещица, която всички московчани наричаха само по име-презиме, Ана Тихоновна, и много често — не без подмазване.

— Добър ден — поздрави Лайк и леко наведе глава.

— Не е много добър — отвърна вещицата, присвивайки устни. — Да идем да ви регистрират, че Инквизицията нещо не е в настроение… след скорошните събития.

Процедурата по регистрацията не отне много време и скоро Лайк, Озхар и Шведа влязоха в щабния хол, носейки на гърдите си по един допълнителен печат. В хола работеха няколко компютърджии; някой полугласно викаше някой си Гелемар; посивял маг, вероятно шефът на дежурната смяна, бегло преглеждаше дълга като анаконда разпечатка. Отстрани, край масата, пиеха кафе супери — наскоро посетилият Одеса Юра 34 34 Така е в оригинала: преди — Юрий, сега — Юра. Бел.прев. и още един силен маг на име Николай. И двамата бяха навъсени като Патриаршите езера в късна есен.