Адам Кенеди - Принципът на доминото

Продължавах да лежа буден в нощта. Бях прекарал през ума си всички картини, в които се виждах в живота отвън. Сега онова, за което си мислех и си представях, беше Телма. Бях я избутал във възможно най-далечното ъгълче на съзнанието си. Сега тя се настани при мен в тъмнината, сякаш от плът и кръв, толкова реална, че бих могъл да я чуя и да я докосна.

Тя беше шест години по-млада от мен, само на двайсет, когато я срещнах. Бяха женени с Ригинс от почти три години. Тогава е била на седемнадесет. Телма бе планинско чедо като мен и беше дошла в Чикаго от Северна Каролина с двама свои роднини. Работила известно време като прислужница в някаква къща в Лейк Форест. Ригинс я видял. Отначало я наел да му работи, после я взел в леглото си, после се оженил за нея.

Телма не му подхождаше. Там, откъдето идваше тя, хора като нея не казват „не“ на такива като Ригинс. Аз също не се разбирах с него. Той имаше начин да те накара да разбереш дали нещо беше по вкуса му или не. И за теб остава или да се съгласиш с него, или да си обереш крушите. Ригинс я беше сплашил, мен също.

Телма не искаше да го мами, аз също не бях настроен да си прекарвам времето с нечия жена, поне не с неговата. Но той ни тласна един към друг, без да го знае. Пък може и да го е знаел.

Всеки от нас съжаляваше другия и всичко, което се случи после, произлезе от това. Опитахме се да го скрием, но не бяхме особено добри в прикриването на чувствата си, особено Телма. Така че не го правехме на глупак особено дълго време.

Накрая тя му каза истината, че иска да го остави и да замине с мен. Но Ригинс продължи да си я кара постарому, като че ли не я беше чул. Наскоро след неговата смърт аз се озовах в затвора, както и Телма.

Името й, преди да се ожени, беше Телма Честър. Мъжете от нейното семейство бяха копали въглища в продължение на сто и петдесет години. Когато мините в техния град се изчерпали, същото полека-лека се случило и със семейството й. Хората се пръснали или измрели, или попаднали в затвора, някои забогатели.

Телма беше дребна и мършава, с кафяви очи и червеникавокестеняви коси, като на кутре, което се ражда като изтърсак в боклука и после си остава малко, защото не е достатъчно силно, за да се бори за своя пай от храната. Но същевременно в нея имаше нещо упорито и жилаво. И нещо топло и нежно, което независимо от малтретирането и липсата на грижи не си беше отишло. След като веднъж се сближихме, между нас вече нямаше никакви проблеми и съмнения, докато не се настаних в затвора и не започна да ме гложде мисълта за това — колко дълго ще се наложи да остана тука и какви последствия ще има то за мен и още по-важно за нея.

Писах й. Отне ми доста време да й кажа направо точно какво мисля. Всичко звучеше малко по-иначе, не така, както го исках. Допусках, че излезе безмилостно, глупаво и хладно, но нищо не можех да направя.

Писах й, че съм мислил дълго, опитвайки се да намеря някакъв изход, но както и да разглеждах положението, щях да си седя в затвора, докато стана почти на петдесет години, даже повече. Затова не виждах никакъв смисъл тя да се навърта наоколо като прислужница или чиновничка в близкия универсален магазин, дока го ме чака да изляза.

И така, няма да ти пиша повече, колкото и да ми се иска.

Не желая също и ти да ми пишеш. Знам, че това ще те засегне много, аз също няма да се чувствам кой знае колко добре, но не мога да измисля никакъв друг начин, по който да те заболи по-малко. След като веднъж свикнеш с тази мисъл, ще ти бъде по-лесно и ще можеш да си устроиш живота сама.

Само тези редове. И спрях да пиша. И не четях нейните писма. С изключение на онова, с което тя отговаряше на моето. Носех си го постоянно в джоба на ризата в продължение на три години, докато мастилото избледня от потта ми, а хартията се протри. Но дълго преди да се случи това, знаех вече всичко наизуст. Поне последната и най-важна част.

Не съм изненадана, че ми пишеш така. Очаквах го от по-рано. Знам какво става в главата ти. И те обичам за това, което ми казваш. Знам, че мислиш как ще е по-добре за мен. Но, моля те, не го прави. Не се затваряй в себе си. Знай, че ще ти пиша, независимо дали получавам отговор от теб или не. Дори и да не четеш писмата ми, аз пак трябва да ти пиша. Това е единствената връзка, която имам с теб, и не мога да я изоставя. Няма да се опитвам да те карам да правиш нещо, което не искаш или мислиш, че не е правилно, само запомни, че що се отнася до мен, нищо няма да се промени. И не могат да те държат затворен вечно.