Адам Кенеди: Принципът на доминото

Отне около трийсет секунди на съда да оформи присъдата. И около десет секунди на съдията — да я издаде. Но той употреби известно време, за да ми прочете дърво лекция.

„Ти си мъж с добра биография, с образование, с военна характеристика. Как може такъв човек като тебе да обърне пушка срещу невинни хора?“ Аз само стоях там с очи, наведени надолу, опитвайки се да изглеждам като Исус Христос, надявайки се, че всичко ще мине добре. Но вътре в себе си имах отговор за него: „Попитай който и да е войник, копеле. Това е като секса, след първия път нататък е лесно.“

На следващата сутрин още преди закуска ме изпратиха в канцеларията на Дичър. Стиснал челюсти, той се разхождаше напред-назад край бюрото си, а лицето му беше бяло като тесто.

— Остави затворника тука — нареди той на пазача. — И изчакай отвънка.

След като вратата се затвори, се обърна към мен:

— Заради теб имаме един човек в лазарета.

— Много хубаво. Надявам се да пукне.

Това го накара да спре. После отиде до стола си и се отпусна в него.

— Кълна се в Исус — рече, — отказвам се.

Стоях там с ръце зад гърба, гледах надолу към него и чаках да се обърне.

— Слушай, Тъкър, не съм те извикал за обичайното дисциплинарно наказание. Ти не си глупак, и двамата го знаем.

Дичър млъкна. Продължавах да го гледам. Накрая заговори отново:

— Има нещо сериозно в цялата тази работа. И ти вероятно знаеш ПОВЕЧЕ за нея, отколкото аз.

Той се изправи и тръгна да се разхожда отново:

— Ще ти кажа истината. Не искам да научавам нищо повече от това, което вече знам. А то е едно НИЩО. Разбираш ли? Запомни, че съм ти го казал. Аз не знам НИЩО за онова, което става. Но схващам, че е важно. Ако ти обаче направиш нещо, което да изпорти работата, аз ще се наредя сред глупаците заедно с тебе. Сега ясно ли ти е? Досещаш ли се какво имам предвид?

— Не, сър.

— Искам да останеш невъзмутим. И незабележим. В продължение на пет години не си ни създавал грижи тук. Не започвай сега, за бога!

— Когато казвате, че става нещо важно, говорите за мистър Тейг, нали?

— Не съм казвал това. Не ми приписвай такива думи. Дори и не съм споменал името му. Що се отнася до мен, когато ти си в залата за конференции — поставяш лавици. И дали там има някой при теб, за това аз не знам нищо. И не ме интересува.

— Но нали вие ме заведохте при него? Поне така го срещнах първия път.

— Добре, добре. Аз те заведох там. Но това е всичко, което съм направил. И не съм в течение на останалото.

Дичър отново се заразхожда напред-назад. После добави:

— Но не споменавай на Тейг какво съм ти казал.

Той спря да се движи и ме погледна.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Мога да предположа.

— Аз си имам своята работа тука. И не искам нищо да става през главата ми. Не искам да бъда прекаран, разбираш ли? Не искам никой да ме прекарва.

Същия ден след обяда пазачът дойде да ме вземе отново и аз се качих с инструментите си в залата за конференции. Тейг ме чакаше там.

— Накарали сте Дичър да се развълнува много — каза той, след като седнах.

— Да, нещо го афектира.

— Всичко е наред — рече Тейг. — Говорих с него. Сега е в добро разположение на духа. — Той отвори папката с досиетата пред себе си и си сложи очилата. — Искам да задам няколко въпроса за процеса ви.

— Няма кой знае какво за казване. Привлякоха ме под отговорност като първокласен убиец, съдът реши, че случаят е доказан, и ме намериха за виновен.

— И съпругата ви също е била призната за виновна?

— Точно така. Казаха, че била съучастничка преди престъплението или след него. И те не можаха да решат кое. Така че й дадоха пет години, само и само да бъде на сигурно място.

— Процесът е бил в Марион, Индиана.

— Правилно, Индианаполис.

— Живеели сте там?

— Не. Живеех в Чикаго. Но човекът умря в мотела до Индиана полското летище. И там решиха, че съм го убил.

— Нека се върнем на жена ви за момент. Разбрах, че сега тя не е в затвора.

— Правилно.

— Знаете ли къде е сега?

— Не.

— Защо не?

— Не поддържаме връзка един с друг.

— По каква причина?

— Причината ли? Ами защо да й вися на врата? Тя е на свобода, аз съм тук. И ще бъда тук още петнайсет и повече години или докато пукна.

— Щом разсъждавате така, тогава защо се оженихте?

— Ето това е хубав въпрос.

— Тук се казва, че сте се оженили в марионския затвор, след като сте били осъдени.

— Точно така.

— И сега не знаете къде е тя?

— Не, но тя знае аз къде съм. Това изобщо не е тайна.