Адам Кенеди: Принципът на доминото

— Да, сър.

Дичър се обърна към Баукамп.

— Иди отключи заседателната зала и пусни мистър Тейг вътре. Кажи му, че ще бъдем при него след една-две минути.

След като заместникът му излезе, Дичър рече:

— Този мистър Тейг е външен човек. Иска да говори с теб. Може да се наложи и друг път.

— Да, сър.

Той се изправи зад бюрото си.

— Имам няколко инструкции. Отнася се за нещо, което ти предстои да направиш. И не трябва да говориш за това на НИКОГО. Включително и на Спивента. Ако си отвориш устата, ще бъде глупаво от твоя страна. Разбра ли?

— Да, сър.

— Всеки път, когато те извикам тук, то е, за да поставиш лавици. Само в случай, че някой вдигне шум за това.

— Да, сър.

Мъжът, който чакаше в заседателната зала, изглеждаше като старшия вицепрезидент на Нюйоркската банка. Тъмен костюм, бяла риза, вратовръзка на райета, чиста сива коса, тънка и сресана назад, гладко избръснат и с очила без рамки. Дичър се опитваше да изглежда така, сякаш той води играта, но гласът му го издаде. Беше тънък и стегнат.

— Това е Рой Тъкър, мистър Тейг.

Мистър Тейг се изправи — небрежен, силен и свободен, свеж и спокоен, сигурен в себе си. Подаде ми ръка и раздруса моята.

— Здравейте, мистър Тъкър. Аз съм Марвин Тейг.

Посочи ми стола. Тъй като се поколебах, добави:

— Седнете, моля. Не се притеснявайте. Ние само ще поговорим малко.

След това се обърна към Дичър:

— Благодаря ви, директоре.

Дичър излезе, притваряйки вратата след себе си.

Тейг ми предложи цигара, самият той запали и седна зад масата помежду ни.

— Добре. Хайде да не губим време. Аз представям група хора, които са заинтересувани от вашето положение. Те искат да ви помогнат, ако могат. Е, как ви се струва?

— Имате предвид — пускане на свобода, при условие че няма да се опитам да избягам?

— Не, случаят няма нищо общо със заключението ви. Освен това, доколкото разбирам, вашата присъда е много особена. Не може да става дума за никакво освобождаване, докато не излежите дванадесет години.

Той стана и отиде до прозореца.

— Нека да се разберем така. Ако нещата потръгнат, аз съм сигурен, че ще сме в състояние да ви помогнем. Но за момента не мога да ви съобщя повече никакви подробности. Трябва да ви помоля да го приемете на вяра. Да МЕ приемете на вяра. По-късно ще ви кажа повече.

— Казано направо — вие искате да ми помогнете и не желаете нищо в замяна. Така ли?

Тейг се усмихна.

— Не, не е така. Несъмнено ще искаме нещо в замяна.

— Какво например? Ще бъда тук повече от пет години. Мога да кова лавици или да ви изработя хубава дъска за рязане на хляб. И това е.

— Прекалено далече отивате, мистър Тъкър. Ние не сме убедени дали вие сте човекът, който ни трябва. Затова съм тук, да си поговорим. Когато НИЕ го знаем със сигурност, и ВИЕ ще го научите. Тогава ще можете да решите.

— Какво е участието на Дичър?

— Той не е включен. Уговорката е между вас и мен.

— Тоест вие ще наредите на Дичър това, което искате, и той ще го изпълни?

— Точно така.

— Добре — казах. — Тогава извадете ме от „Максимална сигурност“.

— Окей.

— И моя съкилийник Спивента също.

— Хубаво.

Тогава станах и бутнах стола си назад. Гледах го около минута.

— Не знам кой сте, господине, но имам чувството, че нещо ме пързаляте.

Той се усмихна отново.

— Не, ще видите.

Същия следобед ние със Спивента бяхме преместени от „Максимална сигурност“ в килия с душ, тоалетна и легла, на които можеше да се спи.

— Как успя да го уредиш? — попита Спивента.

— Не съм уреждал нищо.

— Да не искаш да кажеш, че шефът на затвора е решил, че сме послушни момчета и затова ни прави тази услуга? Така ли?

— Всичко, което знам, е онова, дето го каза Баукамп. Ние имаме добри характеристики, тъй че…

— Че нищо. Не е случайно то. Няма подобна възнаградителна практика в ареста. Взема ти се всичко и не ти се дава нищо. Тук така се действа.

— Може. Но ето че ни преместиха.

— Точно това е въпросът. И странното в случая. Единственото, което се набива в очи, е, че има някаква връзка с двете ти пътешествия до канцеларията на Дичър.

— Нали ти казах. Бях там, за да…

— Знам, знам. За да слагаш лавици.

— Точно.

— И не съвсем. — Той се ухили. — Хайде, няма да спорим. Каквото и да правиш, продължавай по същия начин. Може пък да се сдобием и с цветен телевизор и с две-три осемнадесетгодишни мацета. Ще си гледаме футбол и ще си играем на карти и криеница всяка вечер.