Адам Кенеди - Принципът на доминото

— Хора, които никога не са били на война, винаги се чудят какво е да убиеш друг човек.

— И вие ли ме питате какво е?

— Да, ако знаете.

— А, знам добре. То е, като да смачкаш муха.

Пайн изглеждаше така, сякаш искаше да си отбележи нещо в тефтерчето, когато казах това. Но се възпря и като се размърда, намести се в стола си и каза:

— Как може да бъде сигурен човек. Имам предвид в бойна ситуация.

— Не можеш винаги да бъдеш сигурен. Но когато са зъби срещу зъби, кучето изяжда другото куче, знаете. Сигурно съм застрелял към двеста души. Не гарантирам колко съм убил, но само ще ви кажа, че държа пушката в ръцете си от невръстно хлапе. В състояние съм да улуча катерица от сто ярда.

Оставих това да проникне в съзнанието му за минута. Тогава добавих:

— Поне за петима знам със сигурност. Те бяха достатъчно близко, за да ги размажа.

Пайн седеше, обмисляше следващия си въпрос, а аз чаках.

— Престъплението, за което са ви осъдили… Мистър Тейг казва, че сте невинен, че човекът наистина се е самоубил.

— Толкова по-жалко, че Тейг не е участвал в съда.

— Не му ли го казахте?

— Обясних му, че в това се състоеше моята защита. Същото говореше и адвокатът ми в съда. Но не му повярваха. И аз не ги обвинявам. — И тогава аз му казах онова, което беше дошъл да чуе: — Аз убих Ригинс, мистър Пайн. И ще ви призная и още нещо. Ако той се съживи по някакъв начин, бих го убил отново.

Бях белязал картите и бях спечелил играта. Но това беше все още нечия друга игра. Знаех го. И нечии други правила. Разбрах и това. Краят на всичко се губеше в далечината, надолу по някакъв напълно неизвестен път. Но не ми пукаше. Другата възможност беше петнайсет години в затвора, прекаран в мирисане на краката и урината на другите, в слушане на виковете през нощта и в зяпане на стените. Всичко друго беше по-приемливо. Всеки неизвестен ангажимент, дори заплахата и самотният скок в тъмнината, бяха нещо по-добро. Дори и смъртта беше изход, ако можеше да ме извади оттука.

— Не казвам, че ми харесва да бъда затворен — рече Оскар, — но и навън не ми се нрави особено. Все не остава време да помисля какво бих правил, ако имах избор. Няма нито едно местенце, където да съм бил и да искам да се върна отново. Никога не успях да постигна всичко едновременно. Винаги се получаваше някаква тъпотия, по един или друг начин. Ще ти кажа и нещо друго, аз не съм много по-различен от който и да е човек. Повечето хора не знаят какво, по дяволите, изобщо правят. Те се напъхват в някаква кутия — работа или женитба, или каквото и да е, което решат, че се очаква от тях. И се бъхтят вътре с години, преструвайки се, че им харесва, и убеждавайки сами себе си колко много са напреднали. Но всичко това е боклук. Те са затворени вътре точно както и ние. Единствената разлика е, че ние знаем, че сме вън от играта, а те не. Душата ми е много по-свободна сега, отколкото когато режех салам, преподавах в училището или нападах банките. Може да е по-особен животът тук, но поне е нещо, с което мога да се оправя.

Това беше вечерта на същия ден, в който срещнах Пайн. Оскар беше изпаднал в някакво бъбриво изстъпление, необичайно за него, и аз седях в килията, полуслушайки го, защото мислите ми бяха заети с планове за утрешния и следващите дни.

— Храната е като за животни, но не е по-лоша от тази, която повечето хора ядат по техен собствен избор. И ако спрат да правят пържени картофи и сандвичи, половината от населението в тази страна би умряло от глад. Знаеш ли това? Заставал ли си някога зад тезгяха на магазин за хранителни стоки да гледаш какво купуват хората? Боклуци. Излизат с пакети и кутии с храна за тридесет долара, подсолена и подсладена, оцветена изкуствено и натъпкана с консерванти, способни да предизвикат рак в целия щат Тексас.

Ние с Оскар се разбирахме добре и имахме споразумението да не говорим за жени.

— Достатъчно лошо е дори да мислиш за тях — казваше Оскар. — Но дяволски по-гадно е да слушаш някой, който ти описва слугинчето на жена си или лунната нощ, през която е имал някаква история в Кливланд. Това са подробности, които убиват, човече. Ето от какво трябва да се пазим.

Така и правехме. Поне се опитвахме. Но и двамата знаехме, че няма да можем да се сдържаме вечно. От време на време жената или жените щяха да се появяват от устата на Оскар по-често, отколкото от мен. Предполагам, че това го караше да се чувства по-добре. Или пък по-лошо. Така или иначе този път го оставих да говори.

— Можеш да свикнеш с храната и вонята, с това да ти замръзва задникът през зимата и да ти се пекат топките през лятото. След известно време престава да ти мирише на дезинфектанти и препарати против паразити, мускулите ти вече не те болят от леглото. Привикваш да живееш в клетка шест на осем с някакъв педераст, който се чеше, пърди и хърка, някакво копеле идиотче, което никога не е имало друг импулс освен от корема или от гърлото. Все пак можеш да намериш начин да живееш с всичко това. Никога няма да започнеш да го харесваш, но все пак можеш да се оградиш, като си натъпчеш тапи в ушите, сложиш си капаци на очите и памук в носа. Сутрин се будиш, слагаш си тенекиените очила, изгълтваш някакво горчиво кафе, пушиш цигара, правиш по няколко крачки от време на време и ето те в другия ден. Тогава свързваш двата дни заедно, прикачваш още няколко и вече имаш цяла седмица зад себе си. И докато се огледаш — месецът минал, после годината, която ти се струва като цели шест, а ти все още дишаш, сърцето ти бие и нещата не са толкова лоши въпреки всичко. Остават ти да минат само още деветдесет и осем години.