Адам Кенеди - Принципът на доминото

— Ако го подпишете, това ще опрости нещата, когато контактуваме с жена ви.

— Защо пък ще трябва да контактувате с нея?

— Тя няма да бъде въвлечена в играта. Само се опитваме да я защитим. Смятаме, че ще се чувства по-добре с вас.

— Не, няма да подпиша. — Върнах му обратно бележката. — Не искам и тя да бъде замесена.

— Ваша работа. Ако не искате да я подпишете, можем да ви подправим подписа чрез експерт.

— И за какво? Не разбирам.

— Ние искаме жена ви да ни повярва. Така че да дойде доброволно. Не желаем тя да бъде разпитвана от полицията или от журналистите. Можете да разберете това.

— Не, не мога. Вие имате работа с мен, а не с жена ми. Ако ще я въвличате и нея, аз се оттеглям.

Тейг седна и ме изгледа продължително. После рече:

— Добре, изборът е ваш. — И сложи плика обратно в джоба си. — Не можем насила да ви накараме да излезете оттука. — Той дръпна стола си от масата. — Ние не слагаме всичките си яйца в една кошница. Трябваше да предположите това.

Тейг се изправи и тръгна към вратата. Не се шегуваше. Беше почти излязъл, когато го спрях.

— Почакайте малко… вижте… Аз само искам да бъда сигурен, че Телма няма да пострада или да бъде уплашена от нещо.

Тейг затвори вратата и се обърна към мен.

— Това искаме и ние. Ето защо мислим, че тя ще се чувства по-добре край вас.

Той се върна до масата, извади бележката и ми я подаде отново. Този път ми връчи и писалката. Аз се подписах.

— Задръжте писалката. Има още нещо. — Тейг ми подхвърли малка карта през масата. — Напишете три пъти отгоре името Хари Уолдроун.

Направих го и му я върнах.

— Това е името, което ще имате на паспорта си. — Той измъкна едно джобно фотоапаратче и ми нащрака половин дузина бързи снимки. — …Ще ни трябва снимка.

— В затворническо облекло?

— Не се притеснявайте. Ще уредим това.

— Вие казахте „извън страната“.

— Точно така.

— Къде?

— Ще разберете, когато пристигнете там.

— Тази работа за къщата и парите в банката е една хубава приказка, но защо трябва да й вярвам?

Тейг се изправи отново:

— Въпрос на доверие. Ние сме убедени, че ще се справите с работата. Вие също трябва Да ни вярвате. След седмица няма да сте вече тук. Само се съсредоточете върху това.

Когато стигна до вратата, се обърна:

— Следващия понеделник ще ви кажа всичко останало, което трябва да знаете. И само за да ви накарам да се чувствате по-добре, ще ви донеса банковата ви книжка. И нотариалния акт за къщата също.

Тейг ме остави да седя там, вперил поглед в лавиците, сглобени в другия край на стаята, да се опитвам да свържа всичко заедно в някаква приемлива форма, с която да мога да се оправя. Но не се получаваше. То беше, като да се опиташ да натъпчеш възглавница в цигарена кутия. И както си седях и гледах, изведнъж почувствах някакъв страх. Като се опитах да си стисна челюстите, зъбите ми не прилягаха.

Баукамп дойде да ме върне обратно в караулното. Усещах краката си разхлабени и несигурни, докато вървях пред него по коридора.

До края на тази седмица аз залитах и се препъвах като упоено животно, разливах храната, изпусках инструментите, срязах си палеца с триона, счупих бормашината, одрах си ставите на пръстите в колелата на шмиргела. С усилие поглъщах яденето си, не можех да се концентрирам, нито да спя. Чувствах се слаб, бавен и напрегнат. Но всичко това беше вътрешно. Никой не забелязваше. Дори Оскар ме гледаше така, сякаш бях същият човек, който винаги съм бил.

Болестта продължаваше, тъй като симптомите бяха реални. Бях уплашен до смърт. Страхувах се както от действието, така и от бездействието, оскотял от всички тези години в затвора, вцепенен от силата на подобни гладко говорещи мъже като Тейг и Пайн.

И сред всичко това, като някакво напрегнато усилие на съзнанието да се самоизлекува, умът ми се връщаше към Западна Вирджиния, към годините, преди майка ми да умре и баща ми да пропадне, към времето, когато размерът на света беше четиридесет планински акра и слънцето отмерваше часовете.

Нямаше смисъл във всичко това или някаква насока и последователност. Беше само серия от картини, размиващи се и застъпващи се със звуците на добитъка и мулетата, хрътките, котките и пилетата, петлите сутрин и проскърцващата мелница. Виждах баща ми в гумени ботуши да се бъхти през калта от къщата до хамбара с кофи в ръцете. Или впряга мулетата, потупвайки ги по главите, за да ги изравни, или яде ябълка, като я бели внимателно и хвърля отпадъците и семките на кокошките. Или дъвче тютюн, правейки голяма буца в устата си, докато се движи бавно от кухненската маса до задния двор, или насипва тор по края на цветните лехи.