— Боже господи.
— И дума да не става — поклати глава Пайн.
Тейг се опита да заглади нещата:
— Можеше да стане, ако го бяхме планирали по-рано. Но нали разбирате… — Той млъкна.
— Да, предполагам — отвърнах.
Баукамп ме свали долу с асансьора и ме съпроводи по коридора до първата врата към затвора. Фийстър стоеше там на пост.
— Шефът го викаше — рече той, когато го наближихме. — Трябва да върнеш затворника обратно.
Докато вървяхме, знаех, че вече съм им обърнал гръб. И това чувство ми харесваше.
— Без мен — запротестира Оскар, — не ме устройва.
— Какво искаш да кажеш с това, че не те устройва? Аз си счупих топките да те напъхам и теб в играта.
— Вони, Рой. Смърди на умрели котки. Ще пресилим нещата.
— Защо? Какъв е проблемът? Защо мислиш, че някаква невестулка ще ме извади оттук само за да ме измъчва после?
— Не знам. Ето това е мястото, от което вони. Тези хора са като призраци. Не знаеш нито кои са, нито за кого работят. И изведнъж — те ще ти направят най-голямата услуга в живота. Виждаш ли някакъв смисъл?
— Ако изляза оттук — има смисъл.
— Но това не е безплатно, приятелче. Те няма да ти купят нов костюм и да ти връчат еднопосочен билет обратно за Западна Вирджиния. Ти го знаеш, нали?
— По дяволите, знам го. Не съм глупав.
— Е, това не те ли притеснява малко?
— Ти си дяволски прав. Но да прекарам в тази дупка остатъка от живота си — ме притеснява къде-къде повече.
— По-добре е, отколкото в ковчега, нали?
— Ти пък отиде много далече. Вече се запитах за това. Около двеста пъти. И отговорът е — не.
— Голяма работа си. Доказваш, че целият си само един търбух и нямаш никакъв мозък. Но без мен. Аз ще си остана тук. И ще си умирам по малко, но по-дълго време.
— Твоя воля. Няма да седна да ти целувам задника.
Оскар седна на ръба на леглото си, като гледаше надолу към пода. После каза:
— Слушай какво мисля. Ние с теб сме основен пункт в пазарлъка. Това заведение е пълно с момчета като нас. И никой отвън не дава и пет пари за тях. Прав ли съм?
— Да допуснем.
— И изведнъж тези хора се преобразяват и стават готови да ти поднесат луната в хартиено пликче. Е, откриваш ли някакъв смисъл в това? Кои са те? Мислиш ли, че двама обикновени снайперисти могат да влязат в затвора, да си побъбрят небрежно с директора му и да отпътуват с един от затворниците му? Никога не съм чувал за подобно нещо. Те трябва да бъдат твърде едри риби, за да го направят, нали?
— Дявол знае едри ли са или дребни.
— Аз знам. Едри са. И са свързани с нещо голямо. Голямо и мръсно. Запитвал ли си се някога какво би могъл да направиш за тях, което да бъде толкова ценно? Кълна се, че си. И не можеш да си отговориш, аз също. Първото нещо, което изскача в ума ти, е, че искат да убиеш някого. Мислил си за това, обзалагам се.
— Да, хрумвало ми е.
— Добре. Има стотици момчета отвън, които са специалисти в тази работа. И за какво да си правят главоболието да измъкват някакъв нещастен педераст от хубавия затвор и да му поверяват тази работа? Къде е смисълът?
— Защо трябва да има смисъл. Всичко, което аз искам.
— Знам, знам. Всичко, което ти искаш, е да бъдеш вън. Веднъж да почувстваш трева под краката си и врабчетата да започнат да цвъкат по шапката ти, всичко ще бъде като парче торта.
— Забрави това, Оскар. Ти направи избора си. Остави.
— Не искам да го оставя. Защото може би знам отговора. Чуй. Дори един наемен убиец може да има съпруга, семейство и приятели. Хора, които започват да задават въпроси, ако той изведнъж изчезне. Но в твоя случай работата е друга. Така ли е? Ако търсиш изгубено куче без снимка и име, без приятели и без бъдеще, къде ще отидеш? В затвора. Ако един човек вече липсва от външния свят, единственото друго място, откъдето може да липсва, е килията. Само пазачът и шефът на затвора ще забележат, че го няма. И ако те не забележат… разбираш ли какво искам да кажа.
— Схващам какво имаш предвид, но това не променя нищо.
— Спомни си за онова нещастно копеле, дето ю пречукаха в Луизивил преди няколко години. Не мога да престана да мисля за него. Говори се, че момчето, което го застреляло, духнало от затвора малко преди това. То живееше в Невада, имаше пари и кола и да не ти разправям как си прекарваше времето няколко седмици преди убийството. А после продължи да си пътува из страната в жълт плимут и никой не го закачал. Младежът се мотал из Флорида, после потеглил към Аржентина, живеейки нашироко и по най-свински начин. И накрая, след като нещата утихнали, го пипнали, върнали го обратно, затворили го в някакъв затвор на юг, после го откарали обратно в неговия. Не е имало нужда от процес, защото той си признал вината. Чудесно, нали? И аз се обзалагам с десет срещу едно, че е пукнал в пандиза.
Читать дальше