Надя Кехлибарева: Водоносец и водолеец

— Вода носиш ли? Носиш ли? — пита брат ми.

Сетне търпеливо пресипваме водата от моя котел в неговия. Пресипем ли я до последната капка, вместо мене към Долината вече се отправя моят брат.

— И той ли е бял като тебе? — пита Фането.

— Той прилича на истински негър — отвръща белият облак. — И котелът му на него е черен. Слиза брат ми по скатовете на Ясеновата планина, прехвърля Авренското плато, прекосява ливадите, надвесва се над езерото, залюлява се покрай Пясъчната планина и на свой ред обикаля дворовете от другата страна на планината. Само че небето потъмнява под стъпките на брат ми. И никой не вдига очи — да го похвали, да му изпее песен, стихотворение да му каже. От това може и да му домъчнява на брат ми, но той не се оплаква и си гледа работата. И навред, откъдето мине, моят брат разплисква вода от черния си котел. И докато брат ми разплисква водата… дърварите, шофьорите, раздавачът, крановичката, готвачката, летецът — който е успял да долети до варненското летище, багеристът навръх Пясъчната планина и стопанките по дворовете протягат ръце към котела и току повтарят: „Добре, че заваля — да се поразхладим! Добре, че заваля…“. А твоята баба Калиопа прибира одеялата от балкона и казва: „Тя, хубостта му на черния облак, е скрита. Тя, хубостта на някои неща и хора, не се вижда с просто око. Ама пак носи радост на земята!“. Само учителката е недоволна от дъжда. Подтичва учителката, щура се с децата през мократа ливада и вика: „По-скоро, немирници! Под навес да се подслоним, под клон да се подслоним! Да не настинете в тоя дъжд! Откъде ли пък се взе тоя дъжд?!“ А после брат ми се връща при мене. И ние кацаме един до друг върху рамото на Ясеновата планина — хубаво да си отпочинем. Че след ден или седмица ще трябва отново да започваме обиколките с котлите.

— А с твоя брат не тръгва ли и Бурята? — пита Фането.

— Бурята е наша леля. Но ти не се плаши от нея. Колкото и да се тръшка из Долината, колкото и керемиди да смъква от стрехите, колкото и шума да скубе от дърветата, колкото и вълни да мята в езерото, Бурята знае, че е длъжна навреме да се прибере в най-дълбоката гора на Ясеновата планина. Тогава над Долината тихомълком се появява Дъгата.

— Но чакай, чакай! — досеща се Фането. — Аз съм я виждала Бурята! Аз и Дъгата съм я виждала.

— Сега вече ти разправих почти всичко за себе си и за брат си. А ти нашите имена ще ги запомниш ли? Водоносец и Водолеец ще запомниш ли?

— Че те са много лесни вашите имена — засмива се Фането. — Белия Водоносец и Черния Водолеец. Ето че ги запомних!

— Сега вече ще си отивам — засмива се и белият облак. — А ти спи. И расти по-скоро. Ако наистина искаш да ти купят чанта.

— Ама аз спя! — каза Фането. — Ти не забелязваш ли какво сънувам? Цялото небе, което върви над земята, сънувам.

— Вярно! — казва белият облак. И гласът му докосва ухото на Фането като полъх от разлюлени летни клони.

© Надя Кехлибарева

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Издание:

Приказки от български писатели

Издателство „Български писател“, 1981 г.

c/o Jusautor Sofia

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9214]

Последна редакция: 2008-09-08 08:00:00