Надя Кехлибарева: Цветни стъкълца

Къде ли водят пътищата чудни,
когато си едва на пет години? —
До някоя ливада с пеперуди?
До някоя черешова градина?
До някоя лоза със златен грозд?
До някоя чешма с корито синьо?
До песента на някой дрозд?

Вървят, звънят
от топъл детски смях,
земята правят шарена, голяма.
А най-прекрасният от тях
ни връща час по час при мама.

Минзухари, минзухари,
минзухарено море…
Кой ще смогне, кой ще свари
всичките да обере?

На стената слънчевото зайче
кацна с две разперени ушички,
та детето в стихналата стая
да не е самичко.

На кея облаче е спряло —
навярно ще пере
в голямото море
палтенцето си бяло.

Слънчев лъч погали
кухненската кана —
и кълбо с кристали
тя за малко стана…

Нещо много, много чудно стана
с голямото дете от шадравана —
някой тайно му навлече
бяло заешко елече.

Под крушата се насъбра
с победни викове орляка.
Започна весела игра
край дънера и по клонака.
Дървото стана параход,
поело през зелена пяна —
с голям товар от дребен плод
и със седмина капитана.

Магесница е светлината!
Събужда мълком толкова бои —
зелена става равнината
и златен кошер се рои;
и тръпне алест кон, наведен
над бялата чешма…
Не зная как да се нагледам
на тая моя шарена земя.