Надя Кехлибарева: Леля Магда

Щом се навечеря, Фането каза „благодаря“ и „лека нощ“ на баба Калиопа, стана от масата и бързешком се приготви за сън. Защото си беше наумила да сънува птицата, наречена Гларус. Птицата с поизкривен клюн, която обикаля над Долината и се провиква с дрезгав, много дрезгав глас. Фането просто изгаряше от нетърпение да я сънува.

Мушнала се веднъж в леглото, Фането веднага притвори клепачи. Нека по-скоро идва сънят, нека по-скоро заплющят и засвирят из въздуха крилете на Гларуса.

— Уж са бели, а по тях се вижда и сиво — присви устни Фането. — От какво ли са посивели крилете му? — удиви се тя. И за миг си представи, че Гларуса прелита над старата гара в Долината и събира по перата си пушека от комините на влаковете.

— От Новата гара — рече Фането, — от Новата гара ще тръгват влакове без пушек. Без никакъв пушек. От татко зная аз.

Но чакай, чакай! Той, Гларуса, може и да мете сивите облаци по небето. Той може нарочно да чисти с крилете си небето — по цял ден да му е широко на слънцето, по цяла нощ да греят звездите, без да им пречи някой раздърпан облак… Дали наистина е такъв чистофайник Гларуса?

Както си мислеше за всичко това, Фането току усети, че пристига сънят. Пердето на прозореца изшумоля. Дъска изскърца на пода. Но към Фането се зададе… Ах, към Фането не се зададе крилатият Гларус с дрезгав, много дрезгав глас, а непозната обикновена жена. Нито дребна, нито едра. Нито млада, нито стара. Съвсем обикновена жена. Тя беше пригладила назад своята съвсем обикновена коса. Беше облякла съвсем обикновена рокля с къси ръкави. Беше си обула съвсем обикновени, дори износени гуменки. Само очите на тази жена бяха особени. Фането погледна право в нейните особени кестенови очи и откри, че са пълни със ситни златни светлини.

— Не се сърди, че дохождам вместо Гларуса, душко — меко започна жената и провлече думите като песен. — Крилете му са изморени на него. Я, колко летя Гларуса над морето напоследък — здравата са изморени крилете му. Капнал е той от гребане срещу ветровете. Та се е подслонил в тръстиките — от дългия летеж да се съвземе. Мене помоли да те наобиколя — да не седиш и чакаш напразно. Виж — отпочине ли си, и Гларуса на часа ще дойде да те навести. Ще дойде да се разговорите за рибарите. За брадатите рибари със зелената мрежа.

Фането все още гледаше право в особените кестенови очи на жената, пълни-препълнени със ситни златни светлини. Чудна жена! Нито дребна, нито едра. Нито млада, нито стара. Уж обикновена, съвсем обикновена. И роклята й — съвсем обикновена. А пък очите й — два златни кладенеца.

— Ти… ти коя си? — попита Фането. И без да забележи, избута с лакът възглавницата към стената.

— Леля Магда съм аз, душко. Леля Магда — готвачката. От голямата кухня на работниците. Долу при езерото е кухнята. При езерото, дето копаят канал към морето хората. Дето свързват езеро и море мъжете. Дето ще се белеят между пясъка и водата каменните прешлени на пристанището. Те — мъжете — са се врекли да изградят пристанището, преди да свие студ над хълмовете, преди да попари зима камъшите.

— Ами онова момиче? — досети се Фането. И седна в леглото. — Онова момиче, което управлява Скърцащия кран? И то ли обядва в твоята кухня?

— И крановички идват на обед. Как няма да идват? — отвърна леля Магда. — Височки едни. Познавам ги аз по забрадките. И по прашните дочени панталони.

— Да! — каза Фането. И без да забележи, обви с ръце коленете си. И цяла се наведе напред — да не изпусне някоя от думите на леля Магда.

— И майстори-мазачи идват. И бояджийки. С петна от вар по фланелите. И с шапки от вестник над ухото.

— Да! — каза Фането.

— И арматуристи идват. Такива, дето извиват и вържат желязото. Те и над чинията пак за желязо разправят.

— Да! — каза Фането.

— И всякакви чертожници, всякакви инженери, дето чертаят и пресмятат на книга колко да е дълбоко пристанището, влизат при мене. С разкопчани престилки влизат. С моливи и перодръжки по джобовете. И водолази с ботуши идват. С тежки ботуши. Водолази, дето ходят по самото дъно на езерото, дето изравняват самото дъно под тъмните кръгове на водата. Че му трябва равно дъно на пристанището — спокойно да спират в него и лодки, и кораби.

— Да! — каза Фането, замаяна от всички тези думи.

— Идват и се провикват, още от прага се провикват изгладнелите работници: „На блажна яхнийка мирише, лельо Магдо! Отхлупвай бързо тенджерите! Разсипвай бързо гозбите…“