Надя Кехлибарева: Леля Магда

— Да! Да! — каза Фането, омагьосана от всички тези думи, събудили шума на хартиени шапки, звънтежа на желязо, потракването на пръстени чинии, шляпането на мокри ботуши и плисъка на далечна езерна тъмнина. А нетърпеливите мъжки гласове и женският смях се размесиха с горещия дъх на нещо много вкусно.

— Но ти какво разсипваш от тенджерите? — попита Фането. И неволно облиза устните си.

Тогава лека-полека я наобиколиха гърнета и чайници, буркани и кюпове, тави за варене на сладко и тави за изпичане на баници. Върху голяма готварска печка се появи излъскан червеникав казан. Градинарска чорба къкреше в казана. А в чорбата леля Магда хитро беше пуснала и от ония треви, които растат извън градините, полюшват се чак зад Авренското плато и пръскат своето ухание на златен кошер, на жълти припеци, на тънък дим от овчарски огън. В калайдисан тиган изведнъж заподскачаха прозирни картофени полумесеци, зацвърчаха кюфтета. А в румената здрачина на разтворена фурна се открои бухнал кравай, залян с пяна от яйце и мляко.

Но преди Фането отново да оближе устните си, цялата кухня с боите, с ароматите, с къкренето и цвъртенето си… помътня и се загуби. А леля Магда кротко подхвана:

— Когато нареждам аз масите, душко, току гледам да сложа между паниците с ястията и по някоя чаша с натопено цвете. На всяка маса гледам да сложа натопено цвете. Рано сутрин нарочно се отбивам по рътлините — лавандула бера. Нали на нея до края на лятото не й омръзва да цъфти, да вее лилавото си пламъче. Или късам едно жълто цвете — „Лисичо ушенце“ съм го кръстила. Или синия минзухар късам, проточат ли се първите бели ивици есенна мъгла откъм планината. Искам аз и очите на хората да нахраня по обедно време. Затова турям китките. И ми се чини, че не греша, като ги турям по масите. То… хубост различна има, разбира се. Но на мене много ми е свидна хубостта на цветето. И ми се чини, че тя много ни помага. Като бистра глътка ни разквасва сърцата. Затова си казвам:

Ей така си казвам. И си мисля, отколе си мисля: забележим ли го ние цветето, и то ще ни се отплати. Тихомълком ще ни направи и по-добри, и по-умни.

Как слушаше Фането, обвила с ръце коленете си! Как цяла се беше навела напред — да не изпусне някоя от думите на леля Магда! На тази чудна леля Магда! На тази чудна жена. Нито дребна, нито едра. Нито млада, нито стара. Уж обикновена, съвсем обикновена. И роклята й — съвсем обикновена. Само под дъгите на веждите й блестят два дълбоки златни кладенеца.

— А ти на Гларуса не се сърди, душко — като песен провлече думите жената. — Крилете му са изморени на него. Я колко летя Гларуса над морето напоследък — здравата са изморени крилете му. Капнал е той от гребане срещу ветровете. Та се е подслонил в тръстиките — от дългия летеж да се съвземе. Виж — отпочине ли си, и Гларуса ще дойде да те навести. Сигурна бъди, че ще дойде. Още утре вечер може да намине тъдява — за рибарите да се разговорите. За брадатите рибари със зелената мрежа… Зелената мрежа, дето по изгрев изтегля слънцето, душко… — додаде леля Магда. И се усмихна.

Фането ясно дочу как пердето на прозореца изшумоля. Дъска изскърца на пода. А после цялата къща заскърца и се завъртя. И през всички прозорци потекоха бели и сиви пера. А сънят се беше сгушил някъде наблизо и се обаждаше с два различни гласа: ту с дрезгавия глас на Гларуса, ту с мекия глас на леля Магда. И разказваше нещо много хубаво за едно цвете. И за една усмивка.

© Надя Кехлибарева

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Издание:

Приказки от български писатели

Издателство „Български писател“, 1981 г.

c/o Jusautor Sofia

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9213]

Последна редакция: 2008-09-08 08:00:00