Надя Кехлибарева: Водоносец и водолеец

Безшумно се провирам между дърветата и ми е драго, че наоколо кръжи тънка горска миризма. Сетне се въземам над горите и се улавям с ръка за първите лъчи на слънцето, което излита в простора. А той, просторът, по изгрев слънце е червен като божурите, които цъфтят в подножието на планината. Краищата на моята дреха се допират до червения цвят. И не щеш ли — порозовяват. Разбудените гургулици на часа ме виждат и казват: „Какъв хубав облак!“ Но аз продължавам пътя си. Затрептя ли над сечището, веднага забелязвам, че бригадата на дърварите вече е започнала работа. Те и дърварите ме забелязват. И шофьорите на товарните коли. „Какъв хубав облак!“ — казват те. А най-младият от тях не пропуща да ме замоли:

— Разбира се! — кимам приятелски на най-младия от шофьорите. През това време розовото по дрехата ми избледнява и тя блясва от белота. Сякаш не е дреха, сякаш е сребърна пряспа. Радвам й се аз. И току я поглаждам. А преди да се разделя с Ясеновата планина, гребвам шепа вода от нейното Петково кладенче. Дядо Петко изградил преди сто години кладенчето, оттогава останало името. Гребвам аз с моя калайдисан котел, а кладенчето отразява лицето ми и казва: „Какъв хубав облак!“

казва кладенчето.

възхищава ми се кладенчето. Но аз продължавам пътя си. Ето ме и над Авренското плато, където е проснала лилавия си китеник лавандулата. А по шосето кара велосипеда си раздавачът. И чантата му, натъпкана с писма и вестници, се друса на гърба му. Той и раздавачът казва: „Какъв хубав облак!“ И ме задява, гърлено ме задява:

Но аз продължавам пътя си. Държа си аз калайдисания котел и не се спирам. Ето ме и над ливадите, които бавно се спущат към езерото. А посред най-дъхавата ливада стоят учителката и децата от детската градина на Езерово. „Какъв хубав облак!“ — казва учителката. И припряно се заема да разучи една звънлива песен с децата от детската градина:

— А за мене не се намира място в детската градина — възкликва тъжно Фането. — Но догодина ще тръгна на училище. Тогава мама ще ми купи чанта. Като на раздавача.

— Когато стигна до езерото, аз и от неговата вода загребвам. Но загребвам внимателно — да не преча на строителите по пристанището. Крановичката първа ме вижда. И казва, тутакси казва: „Какъв хубав облак!“ А после и тя запява:

— Аз зная кой управлява Скърцащия кран! — обажда се Фането, забравила своята краткотрайна тъга. — Златното момиче го управлява.

— Вярно! — отвръща белият облак. — Руса е крановичката, златноруса е крановичката при езерото. И прекрасно пее. Но аз продължавам пътя си. А пък от прозореца на голямата работническа кухня подава глава готвачката и преплита червените пръсти на ръцете си. „Какъв хубав облак!“ — казва готвачката. И след миг прибавя:

— Аз зная кой готви в най-голямата кухня — пак се обажда Фането. — Леля Магда готви в най-голямата кухня. Тя и макарони пече във фурната.

— А кой ме пресреща след това… догаждащ ли се? Самолетът с гръмките мотори. И самолетът казва: „Какъв хубав облак!“. И сварва мило да се пошегува:

— И какво?

— Но аз продължавам пътя си — не се оставя белият облак да го прекъсват. — Само че слънцето, слънцето започва да прилича. И щом леката ми дреха се завърти над Пясъчната планина, багеристът казва: „Какъв хубав облак!“ И както стиска кормилото на багера, притуря:

— Не мога да се отбивам от пътя си — отговарям аз. И се снишавам от другата страна на Пясъчната планина. И събирам по малко вода от чешмите из близките дворове. А стопанките, наизлезли по дворовете, се провикват над чемширите и ме хвалят, не им дотяга да ме хвалят: „Какъв хубав облак, Даринке! Какъв хубав облак, Еленке! Какъв хубавец, Марийче!“ Но аз продължавам пътя си. А после, когато обиколя дворовете, поемам обратно към рамото на Ясеновата планина. Тогава съзирам брат си. Моят брат се е задал към мене.

Читать дальше