Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

— Е — каза тя, — мен в същност не ме засяга.

Неговата студенина я обиди дълбоко. Две години беше живял при нея този човек. Нима не го беше гледала, нима не се беше грижила за него като за собствен син? А сега той дори не намираше за необходимо да й каже какво тежи на сърцето му.

— Къде трябва да се обадя? — запита той.

Хазайката му подаде едно листче. Фабиан прочете адреса.

— Ето на! — възкликна тържествуващо тя. — Защо пребледняхте така?

Той отвори с рязко движение вратата и се втурна надолу по стълбите. На „Нюрнбергерплац“ спря едно такси, каза адреса и добави:

— Карайте колкото може по-бързо!

Колата бе стара и раздрънкана, друсаше дори по асфалта. Фабиан дръпна междинното стъкло:

— Карайте по-бързо! — извика той.

Сетне се опита да запуши, но ръката му трепереше и вятърът гасеше запалените кибритени клечки. Облегна се назад и затвори очи. От време на време ги отваряше, за да види къде се намират. Тиргартен, Тиргартен, Тиргартен, Бранденбургската порта, Унтер ден Линден. На всеки ъгъл трябваше да спират. На всеки светофар, към който се приближаха, блясваше червена светлина. Струваше му се, че си пробиват път през гъста, лепкава глина. След „Фридрихщрасе“ стана малко по-добре. Университетът, държавната опера, катедралата и дворецът най-сетне останаха зад гърба им. Колата сви вдясно. Спря. Фабиан плати и стремително се втурна в къщата.

Отвори му непознат мъж. Фабиан каза името си.

— Най-после — рече непознатият. — Аз съм криминалният комисар Донат. Без вас не сме в състояние да продължим следствието.

В първата стая седяха пет млади дами, а заедно с тях — един полицай. Фабиан позна Селоу и скулпторката.

— Най-сетне! — каза Селоу.

Стаята бе много разхвърляна, по пода се търкаляха чаши и бутилки.

В съседната стая някакъв млад човек стана от стола зад писалището.

— Моят помощник — обясни комисарят.

Фабиан се огледа и се изплаши. На кушетката лежеше Лабуде, бял като платно, със затворени очи. В слепоочието му имаше дупка. Изтеклата кръв беше слепила косите му.

— Щефан — тихо промълви Фабиан и седна до трупа. Сложи длан върху вкочанените ръце на приятеля си и поклати глава. — Щефан — каза той, — прави ли се такова нещо!

Двамата криминални чиновници отстъпиха към прозореца.

— Доктор Лабуде е оставил за вас едно писмо — съобщи комисарят. — Молим ви да го прочетете и да ни осведомите за онази част от неговото съдържание, която представлява интерес за нас. Ние споделяме предположението ви, че се касае за самоубийство; петте млади дами, които задържаме засега в жилището, твърдят, че са били в съседната стая, когато се е разнесъл изстрелът. Но все пак случаят не изглежда напълно изяснен. Може би сте забелязали, че съседната стая е обърната надолу с главата. Каква връзка има това с останалите обстоятелства?

Помощникът на криминалния комисар подаде на Фабиан един плик.

— Ще бъдете ли така любезен да прочетете писмото? Дамите твърдят, че безпорядъкът, в стаята се дължи на някакъв техен спор на лична почва. Доктор Лабуде нямал нищо общо с това. Той дори не е присъствувал при скарването им, а казал, че иска да напише едно писмо и влязъл в тази стая.

— Против прякото съучастие на дамите говори това, че те незабавно са уведомили полицията и ни дочакаха тук, вместо да избягат — обясни комисарят. — Моля, прочетете, ако обичате, писмото!

Фабиан отвори плика и извади сгънатия лист. Заедно с него на пода падна пачка банкноти. Помощникът я вдигна и я остави на кушетката.

— Ще почакаме оттатък — каза тактично комисарят и двамата оставиха Фабиан сам.

Той стана и запали лампата. После отново седна и погледна към мъртвия си приятел, чието пожълтяло, застинало в умора лице се намираше точно под лампата. Устата бе леко разтворена, долната челюст се отпускаше. Фабиан разгъна листа и зачете:

„Мили Якоб,

Днес по обед пак ходих в института, за да запитам още веднъж какво става и пак не можах да намеря тайния съветник. Обаче Векерлин, неговият асистент, беше там и ми каза, че хабилитационната ми работа била отхвърлена. Тайният съветник я охарактеризирал като съвсем незадоволителна и заявил, че препращането й във факултета според него излишно ще обремени преподавателското тяло. Освен това нямало смисъл да се дава гласност на моя бламаж. Този труд ми струва пет години и той се оказа петгодишна работа, положена, за да се стигне до един бламаж, който сега, само от състрадание, искат да потулят в най-тесен кръг.