Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

— Сега идва редът на голямата печалба! Който спечели, може да избира!

Колелото забави хода си, изтрака, спря, не, превъртя се с още няколко номера.

— Девет!

— О, тук!

Млада фабрична работничка плесна с ръце. Зачете списъка на печалбите.

— Главната печалба се състои от две кила първокачествено пшенично брашно или половин кило краве масло, или триста грама кафе на зърна, или седемстотин и петдесет грама бекон.

Работничката поиска да й дадат половин кило краве масло.

— Не е малко за десет пфенига — извика тя. — Заслужава човек да си го вземе.

— Започва следващото теглене — изрева човекът край рулетката. — Кой не е играл още, кой иска пак да играе? Хей, бабо! Тук е Монте Карло за бедняците! Никаква марка, никаква половин марка, само десет пфенига!

Отсреща имаше друго подобно заведение. Само че томболата там се разиграваше за месо и наденици и билетите струваха двойно по-скъпо.

— Главната печалба, уважаеми дами и господа, този път главната печалба е половин хамбургска гъска! — крещеше съпругата на някакъв месар. — Двайсет пфенига, само малко смелост, моите хора!

Помощникът й режеше с огромен нож тънки парченца кървавица и ги раздаваше за проба на ония, които купуваха билети. Устата на останалите се наливаха със слюнки. Бързо измъкваха по двадесет пфенига от портмонетата и протягаха ръка.

— Какво ще кажеш за печена гъска? — обърна се към жена си някакъв мъж без връзка и без яка.

— Жалко ще бъде за парите — каза тя. — Ние нямаме късмет, Вилем.

— Чакай — рече той, — понякога все пак е забавно.

Купи един билет, пъхна в устата на жена си късчето кървавица, което му подадоха, и впери в колелото поглед, изпълнен с очакване.

— С това тегленето започва! — извика съпругата на месаря.

Колелото забръмча. Фабиан продължи пътя си. „Хиподром и танци“ беше написано над една голяма палатка. 20 пфенига вход. Той влезе. Заведението се състоеше от два кръга. Горният от тях стърчеше като наколно жилище под купола и на него се танцуваше. По средата му се намираше духов оркестър, който свиреше тъй, сякаш музикантите бяха скарани помежду си. Момичета стояха облегнати на парапета. Младите мъже посягаха към тях. Не се церемониха много. Другият кръг представляваше настлан с пясък манеж, гдето под звуците на оркестъра се носеха в тръс три съвсем закъсали кранти. Да не заспят ги възпираше само ръководителят на манежа, който бе нагизден с цилиндър, размахваше камшик и повтаряше:

— Хоп!

Върху дребен, бял едноок кон яздеше в мъжка стойка някаква жена. Полата й се беше дръпнала над коленете. Яздеше по немски маниер и всеки път, когато паднеше върху седлото, се засмиваше.

Фабиан седна край манежа и изпи една бира. Щом наближеше да мине покрай него, ездачката смъкваше полата си. Начинанието й беше безсмислено. Полата тутакси се дръпваше пак нагоре. Когато мина за четвърти път край масата на Фабиан, тя се усмихна леко и не смъкна полата си. При петата обиколка белият кон спря пред масата и втренчи сляпото си око в бирената чаша.

— Там няма захар — рече жената и погледна Фабиан право в лицето.

Ръководителят на манежа изплющя с камшика и дребното бяло конче потегли отново.

Щом слезе от седлото, жената се настани уж случайно на съседната маса, малко косо спрямо Фабиан, така че телесните й достойнства да не му убягнат.

Погледът му се спря върху нейната фигура и болката отново се пробуди като след упойка. Къде беше Корнелия? Дали обятията, в които лежеше сега, й бяха противни? Дали не изпитваше удоволствие в някое чуждо легло, докато той седеше тук? Скочи. Столът се прекатури. Жената от съседната маса отново го погледна право в лицето, очите й се разшириха, устата й се закръгли и се отвори леко, езикът й навлажни горната устна.

— Ще дойдете ли? — запита без да ще той.

Тя дойде. Не говориха много, отидоха в „театъра“. Това беше жалка дъсчена барака. „Гастрол на изтъкнати певци от «Рейнско злато». Пушенето е позволено. На вечерните представления децата нямат право на място“ — пишеше отвън.

Бараката бе полупразна. Зрителите седяха с шапки на глави, пушеха цигари и трогнати до сълзи гледаха в тъмнината ненадминато глупавата и лъжлива романтика, която им представяха срещу тридесет пфенига. Те проявяваха към долнокачествената магия на декора повече съчувствие, отколкото към собствената си зла съдба.

Фабиан обгърна с ръка раменете на непознатата жена. Тя се притисна към него и задиша тежко, така че той да я чуе. Пиесата беше много тъжна. Един весел студент — тая роля играеше лично директорът Блаземан, посивял мъж, надхвърлил петдесетте — се прибираше всяка сутрин у дома си пиян. Причина за това бе проклетото шампанско. Той пееше студентски песни, поръчваше си херинги с оцет, бе смъмрен надлежно от портиерката, а след това подари на една стара и болна от подагра придворна певица последния си талер, за да се откаже от пеенето.