Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

Лабуде като че се срамуваше и от Фабиан, и от самия себе си. Той покани на танц „вечерния модел“, после седна заедно с жената пред бара и обърна гръб на приятеля си. Рут Райтер се прехвърли на друга маса и завърза там разговор с някаква по-възрастна дама, нацапана с ужасно много грим; щом се засмееше, тая жена кудкудякаше тъй, че човек, без да ще, си помисляше: „Ей сега ще снесе яйце.“

— Все още не мога да забравя разговора ни — каза Фабиан на госпожица Батенберг. — Наистина ли смятате всички жени, събрани тук, за патологични още от рождение? Ето, блондинката срещу нас години наред беше приятелка на един артист, докато той неочаквано я захвърли. Тогава тя стана дребна чиновничка и почна да спи с прокуриста на фирмата. Роди дете и изгуби процеса. Прокуристът отрече бащинството. Детето изпратиха при роднини на село. Блондинката се премести на работа другаде. Но може би завинаги, или поне засега, мъжете са й дошли до гуша. Горе-долу същото е и с някои други, които седят тук като нея. Една не намира мъж, друга намира прекалено много мъже, трета изпитва панически страх от последиците. Много жени са дошли тук само защото са сърдити на мъжете.

— Ще ме изпратите ли до дома? — запита госпожица Батенберг.

— Тук не ви се харесва, така ли?

Тя поклати глава.

В този миг вратата се отвори и в локала, залитайки, влезе Кулп. Спря до масата, гдето седеше скулпторката, и отвори уста. Не изкрещя, не промълви ни дума. Просто се строполи на земята.

Жените се скупчиха любопитно около припадналата. „Братовчедката“ донесе уиски.

— Вилхелми пак я е бил — каза Райтер.

— Да живеят мъжете! — изкрещя някакво момиче и истерично се закикоти.

— Повикайте доктора от задната стаичка! — викна „Братовчедката“.

Жените се засуетиха. Пианистът, който бе колкото духовит, толкова и пиян, засвири траурния марш от Шопен.

— Възможно ли е това да е докторът? — запита госпожица Батенберг.

През една странична врата тъкмо влизаше висока, кокалеста дама във вечерно облекло; лицето й приличаше на мъртвешки череп, покрит с дебел слой пудра.

— Да, това е мъж с медицинско образование — каза Фабиан. — На времето дори е членувал в студентска корпорация. Забелязвате ли под пудрата резките от дуелите? Сега е морфинист и има разрешение от полицията да се облича като жена. Изкарва си прехраната като предписва рецепти за морфин. Някой ден ще го пипнат и тогава ще се отрови.

Отнесоха Кулп в задната стаичка. Докторът с вечерното облекло я последва. Пианистът засвири танго. Скулпторката покани „вечерния модел“ на танц и усилено почна да я убеждава в нещо. Селоу беше напълно пияна — едва ли чуваше какво й приказват и беше затворила очи. Внезапно обаче се откъсна от своята партньорка, прекоси, залитайки, дансинга, хлопна капака на пианото тъй, че инструментът жалостиво изстена, и изрева:

— Не!

Настъпи гробна тишина. Скулпторката стоеше сред дансинга сама, сключила конвулсивно ръце.

— Не! — изрева повторно Селоу. — До гуша ми дойде!

Издърпа Лабуде от високото му столче пред бара, целуна го, нахлупи е жест шапката на главата си и повлече към вратата младия човек, който едва успя да прибере палтото си.

— Да живее малката разлика! — извика още тя, преди да прекрачи прага.

След това двамата изчезнаха.

— Наистина е по-добре да си вървим.

Фабиан стана, остави на масата пари и помогна на госпожица Батенберг да се облече.

— Отде накъде сте се сприятелил с тоя човек? — запита тя, когато излязоха на улицата.

— Та вие изобщо не го познавате!

Ядоса го въпросът й, ядоса го и собственият му отговор. Вървяха мълчаливо, рамо до рамо. След известно време той каза:

— Лабуде преживя голямо разочарование. Отишъл в Хамбург и видял със собствените си очи как го мами неговата бъдеща съпруга. Той много обича всичко да му е подредено. Откъм семейната страна бъдещето му беше пресметнато до петия знак след десетичната точка. А сега изведнъж излиза, че всичко е било лъжа и измама. Иска да забрави колкото се може по-бързо.

Спряха пред някакъв магазин. Въпреки късния нощен час витрината беше ярко осветена; роклите, блузите и лачените колани се намираха сякаш на малък остров, огрян от слънчевите лъчи сред мрачните къщи наоколо.

— Можете ли да ми кажете колко е часът? — запита някой до тях.

Госпожица Батенберг се стресна и се вкопчи в ръката на изпращача си.