Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

— Горе има ниши — напомни още веднъж мършавата и четиримата се отправиха натам.

Лабуде поръча студено мешано. Когато чиниите с месо и деликатеси се намериха пред тях, момичетата забравиха всичко останало и задъвкаха като невидели.

Долу, в залата, избираха най-красивата фигура. Жените с опънати бански костюми се въртяха в кръг, разперваха ръце и пръсти и изкусително се усмихваха. Мъжете стояха като на говежди пазар.

— Първата награда е една голяма бонбониера — обясни Паула, без да спира да дъвче — и която я получи, трябва веднага да я върне на управителя.

— Аз предпочитам да ям. Пък и винаги намират, че краката ми били много дебели — каза блондинката. — При това на този свят няма нищо по-хубаво от дебели крака. На времето живях с един руски княз, той и досега ми пише илюстровани картички.

— Глупости! — изръмжа Паула. — Всеки мъж иска различно нещо. Познавах един господин, инженер, той пък обичаше охтичави. А приятелят на Виктория има гърбица и тя разправя, че не можела да живее без него. Иди че ги оправи. Според мен главното е да си разбираш от занаята.

— Каквото е учено, си остава научено — заяви дебелата и набоде последното парче шунка от чинията си.

Долу, в залата, тъкмо обявяваха най-красивата фигура. Оркестърът изсвири туш. Управителят връчи на победителката голяма бонбониера. Тя благодари щастлива, поклони се пред посетителите, които я приветствуваха с ръкопляскане и възторжени крясъци, а после се оттегли с подаръка си, навярно за да го върне в канцеларията.

— Впрочем, защо не работите вече във вашата консервна фабрика? — запита Лабуде и въпросът му прозвуча доста укорно.

Паула отблъсна празната си чиния, поглади корема си и обясни:

— Първо, фабриката съвсем не беше моя и второ, изхвърлиха ме оттам. За щастие, знаех нещичко за директора. Той беше прелъстил едно четиринадесетгодишно момиче. „Прелъстил“ е малко силно казано. Но той поне вярваше, че е така. Почнах да му се обаждам всеки две седмици по телефона и му казвах, че ми трябват петдесет марки, иначе ще раздрънкам цялата история. А на следния ден отивах на касата и си прибирах парите.

— Но това е изнудване! — извика Лабуде.

— Същото твърдеше и адвокатът, който директорът ми нахлузи на врата. Накараха ме да подпиша някаква си хартия, получих сто марки и с доживотната рента се свърши. Е да, и сега съм тук, и каквото изчукам, това изпукам.

— Ужасно е — каза Лабуде на Фабиан, — отвратително е колко много директори злоупотребяват с отношението си към служещите.

Дебеланата извика:

— Какви глупости дрънкаш, бе човече! Ако бях мъж и при това директор на фабрика, непрекъснато щях да имам отношения със служещите си.

След това хвана Фабиан за косите, залепи му една целувка и сграбчи ръката му. Лабуде и Паула станаха да танцуват. Нейните крака наистина бяха криви.

В съседната ниша някаква жена пееше високо с пиянски глас:

Дебелата каза:

— Ама и тая до нас е една зодия! Мястото й съвсем не е тук. Мъкне се все със скъпи кожени палта, но под тях носи съвсем прозрачни дрехи. Трябва да е някоя богаташка от аристократичния квартал и изглежда дори омъжена. Замъква в нишата си разни млади момчета, плаща заради тях и върши едни неща, че чак стените се червят от срам.

Фабиан стана и погледна през ниската междинна стена.

Там седеше едра и добре сложена жена със зелен копринен бански костюм и пеейки песни, досаждаше на някакъв войник, който отчаяно се бранеше.

— Слушай! — извика тя. — Не се прави чак толкоз на разкиснат!

Но смелият пехотинец я отблъсна. Фабиан си спомни за онази прочута египетска министерша, която досаждала по същия безсрамен начин на клетия Йосиф, даровития правнук на Авраам. В този миг зелената жена стана, сграбчи една чаша за шампанско и с несигурни стъпки се отправи към парапета.

Не беше госпожа Потифар, а госпожа Мол. Онази Ирене Мол, чийто ключ се намираше в джоба на връхното му палто.

Олюлявайки се, тя застана до парапета, вдигна крехката чаша и я запрати надолу към залата. Чашата се пръсна на късчета върху паркета. Музикантите оставиха инструментите си. Танцуващите двойки уплашено вдигнаха глави. Всички гледаха нагоре към нишата.

Госпожа Мол протегна ръка напред и извика:

— И това ми било мъже! Като ги пипнеш само, и се разкапват на съставните си части! Многоуважаеми дами, предлагам да ги натикаме до един в затвора! Който е съгласен, да вдигне ръка!